fbpx
 

„Вeздесъщият“ – тайна разходка по ръба на човешкото

Замисляли ли сте колко тънка, едва доловима за ухото и ума, е разликата между „човечно“ и „човешко“?  Колко често, изоставяйки човечността, използваме другото като оправдание за скритите си мисли, за болезнените думи, за нелицеприятните постъпки… „Човешко е“, казваме. И чупим нещо, някого. А не свършва ли човечността точно там, където пречупваш другия?


ЕДИН ФИЛМ ЗА…

„Вeздесъщият“ е човешки филм до последния си фрейм. Честен, горчив, жесток. Даже малко по-жесток, отколкото ти се иска. Простичката наглед история, фокусирана върху до болка познати житейски сюжети, е всъщност много повече от „Биг Брадър“ по кино екраните. Филмът има достатъчно пластове за всеки, който има сетивата и желанието да вникне в тях. Нали сте чували фразата „един филм за“… Е, това е един филм за хиляда неща. За границите на личността. За трудните тайни. За крехкостта на човешката душа. За любовта. За изкуството. За обърканите човешки отношения. За низостта. За медиите. За вдъхновението. За голотата. За свободата. За Бог…  Най-интересен, събрал в себе си всички останали, е ъгълът на Бог. Пътеките към размислите за Него, заложени във филма, са и визуални, и сюжетни, и смислови. „Трябва да знаеш само толкова толкова, колкото можеш да понесеш“, казва главният герой, Емил, и ни подсеща за библейската истина, че „който трупа познание, трупа тъга“. През очите на Емил може би гледа самият Бог, но само привидно… Може би.

ИСТОРИЯТА

Емил не е просто рекламен агент. Емил е писател, което неизбежно ни препраща към идеята за Твореца, който създава светове. И като всяко вдъхновение, идеята му да опише тайния свят около себе си идва съвсем случайно… Междувременно камерите за наблюдение се превръщат в огледало на скрити съществувания, които съвсем доскоро са били заровени някъде из подсъзнанието на героите във филма. А като че ли точно там, в непризнатите пред себе си истини, сме най-човешки и най-малко човечни, уви.

ЕКИПЪТ

Колкото до „героите във филма“ – зад тях стои един геройски актьорски състав, за който можем много да говорим, и все с хубаво! Велислав Павлов е просто перфектен, перфектен Емил, който не случайно грабна „Златна роза“ за главна мъжка роля! Теодора Духовникова също съвсем заслужено получи „Златна роза“ за главна женска роля. До нея, също съвършено откровени в изпълненията си застават Весела Бабинова (за която „Вездесъщият“ е пълнометражен дебют!), Ирмена Чичикова, Анастасия Лютова, а актьори като Борис Луканов и Михаил Мутафов са истинска радост на екрана, за която благодарим!

Няма как да подминем и страхотната (както винаги) камера на Емил Христов, който съвсем ненатрапчиво смесва воайроската визия на скритите камери с майсторството си. Още една „заигравка“ с двойствеността – между съвършенството, към което се стремим пред света, и суровата картина на истинските ни същности – без монтаж, в убити цветове, неподправена, просто такава, каквато е.

Режисьор на филма е Илиян Джевелеков, добре познат от пълнометражния си дебют „LOVE.NET“. В екип с Матей Константинов, двамата създават сценария на „Вездесъщият“. Продуцент е Miramar Film, или създателите на „LOVE.NET“ и „Дзифт“. С две думи – екип с доказани успехи. Още една причина да се надяваме за доброто екранно бъдеще на „Вездесъщият“.

НАКРАТКО…

Препоръчваме ви „Вeздесъщият“, с две ръце. Защото такива филми – за разбитите човешки отношения и размитите (между)личностни граници, не се правят често у нас, поне не от точно този най-личен ъгъл. Сигурно не е лесно – да режисираш толкова честен филм, вероятно изисква чудовищна доза честност. Но точно в това е ключето към историите, за които после говориш с часове. И мислиш с дни, и си спомняш със седмици… И ако потърсиш малко по-дълбоко, можеш да откриеш в тях най-хубавото – надежда.

А на изкушените от киното отвътре, бих искала да подскажа (съвсем малко!), че в един от пластовете си с послания „Вeздесъщият“ е И филм за изкуството и смисъла от него. Особено за това нашето, най-любимото – зад камерата… Някъде отвъд „Биг Брадър“, филмът припомня, че можем да снимаме и истории за радост, защото тя като че ли най-много заслужава да остане запечатана завинаги след нас.