В сезона на кино фестивалите у нас пристигат доста любопитни кино творци. Понякога някои от тях остават извън светлината на прожекторите, а ние точно с тези обичаме да говорим, особено когато идват отдалеч… Сейед Хосеини беше един от гостуващите режисьори в рамките на SO INDEPENDENT 2017. Идва от страна, която показва в салоните си само собствени кино продукции – Иран. В София Хосеини представи първия си пълнометражен филм – „Панж (5)“, заснет в стил docu drama. В началото приятелите му казват: „Не прави този филм! Твоята публика е навън, а тя обича филми за ограниченията и тежкия живот в Иран. Твоят филм показва друго…“ Сейед обаче не се отказва от идеята си и с цената на всичко – дори на колата си, създава „Панж“. Филмът е тихо наблюдение на изчезващите традиции в днешен Иран и само за 4 месеца от създаването си е селектиран от над 27 фестивала. За филма „Панж“, което на фарси означава „пет“ и пет кино територии поговорихме със Сейед Хосеини, а този разговор, случайно или не, продължи около 55 минути…
За киното в Иран
[edgtf_blockquote text=“В Иран трябва да си много креативен, когато избираш определени теми за кино… Ако искаш да покажеш любов между двама души, във всяко друго кино те ще се целунат и ще си легнат заедно. В Иран – трябва да измислиш нещо… Как да покажеш любовта по друг начин – със символи, поглед, нещо различно… Вярвам, че ограниченията понякога отключват креативността. Според мен киното на специалните ефекти не оставят публиката да мисли. Просто гледаш и се наслаждаваш на визуалните ефекти – и толкова! А когато ритъмът е бавен, публиката има възможност да помисли, да комуникира с филма на ниво емоции, на ниво мисли… Когато ме питат за моя филм дали е тъжен или щастлив, аз казвам – нито едното, нито другото. Няма да се смееш или няма да плачеш, но после ще мислиш за него, защото ключовото е философията, символите… Моят филм е пълен със символика. “ title_tag=“h2″ width=““]
За „ПАНЖ (5)“ и режисьорските експерименти
[edgtf_blockquote text=“В „Панж“, или „5“, има много пластове. Например – петицата е свещено число за иранците. Освен това, в иранските домове имаме едни специални стаи, които наричаме „стаите с пет врати“, те са особено разпространени в града, където е сниман филмът. Това са най-красивите стаи в къщата – младоженците прекарват там първата си брачна нощ там, обикновено това е и най-голямата стая. И още нещо – на фарси, числото „5“ се изписва като сърце. 🙂 Има и други неща, свързани с петицата – героят ми работи 5 часа, превърта 5 пъти часовиника, отваря 5 пъти вратата… Накратко, самото име, формата, философията „панж“ е много важна за иранския народ.“ title_tag=“h2″ width=““]
[edgtf_blockquote text=“Спомням си, че без някаква особена причина, като бях дете, майка ми поставяше часовник във всяка стая. А в стаята за гости имахме специален часовник, който зареждахме и той звънеше всеки час. Харесваше ми – бях дете и ми беше интересно. Иначе в самия град, където съм израснал, ритъмът е много бавен… винаги ми се е струвало, че това е един много сизифовски живот. Когато знаеш какъв ще е краят на дните ти, какво ще ти се случи в бъдещето… лично мен това ме разстройва. И може би точно заради това стигнах до киното, като се замисля. Аз живеех в този град повече от 30 години. Когато заминах да уча кино, разбрах, че в града ми съществуват някои много специални детайли на живота, които характеризират точно този град. Разбрах, че той си има специално звучене, например. Режисьор от друг град не би могъл да направи такъв филм. Спомням си, че операторът ми, който е от друг град в Иран, ме питаше „Защо поставяш хляба в тази кърпа, не е красиво така!“… А аз много добре знам, че не е красиво, но там хората така го правят! Аз правех този филм за хората… Опитвах се от всяка сцена, от всяко нещо, което ми е безкрайно познато, да изведа смисъл на екрана, някаква философия, а не просто да го документирам. Вярвам, че това е същността на киното – да умееш да погледнеш нещата по различен начин. Първо написах сценария, изпратих го на някои известни актьори… Но един ден срещнах този човек и си казах „Това е!“. Операторът ми ме съветваше да не взимам натуршчик за ролята, но аз държах на точно този мъж. Затова – смених изцяло подхода. Промених сценария по време на снимките и човекът изобщо не знаеше какво се случва… Давах му съвсем прости насоки като „Хей, погледни тук и се усмихни“, „Погледни натам ядосано“. Вярвам, че непрофесионалните актьори са понякога по-добрите актьори, НО трябва да ги провериш. Ако даденият човек успява да си върши работата също толкова естествено дори след като пуснеш камерата – всичко е наред. Опитах се наистина да експериментирам – изобщо не съм му показвал сценария, защото ако бях – сигурен съм, че не би се съгласил да участва… В началото му казах, че правим документален филм и накрая след снимките той ме попита „А интервю кога ще правим?“… Той имаше определени очаквания, действително. Но пък и аз се отказах от моите – например, в сценария имах някои сцени, на които той не реагира добре. Аз го следвах. Променях сценария, защото се опитвах не да правя филм, а да създам живот. И така – филмът се промени. А когато монтирахме, изхвърлих всички описи ни скриптъра. Изгледахме всеки кадър и така направихме изцяло нов филм… Всичко на всичко – отне ми 3 години. A когато филмът беше завършен, старата част на града, която ние заснехме, беше включена в списъците с наследство на ЮНЕСКО.“ title_tag=“h2″ width=““]
За фестивалното кино и за българското кино по фестивалите
[edgtf_blockquote text=“Често фестивалите задават рамки – искат да виждат от определени държави определен тип филми. И за независимото кино е много трудно да избере „другия път“. Като в случая с Иран – не казвам, че трябва да правим само положителни филми за страната си, но защо да не правим И добри? Човек трябва да е смел и да рискува. Да опита по нови пътища и да види дали ще го приемат. В София успях да видя доста добри български филми – бях впечатлен и изненадан. Смятам, че трябва да са по-известни зад граница, по фестивалите вашето кино сякаш е по-малко познато. Трябва и творците, и дистрибуторите да работят повече в тази посока.“ title_tag=“h2″ width=““]
За София, България и Иран
[edgtf_blockquote text=“София е доста културен град. Не очаквах да видя толкова артистично настроена публика. Беше перфектно, наистина! Навсякъде по света независимото кино обикновено събира малко публика. Но тук в София открих много ценители на това кино. Вглеждате се в детайлите, имах възможност да разговарям със зрителите за по-дълбоките идеи на филма… Беше прекрасно. Има нещо много общо между нашите държави – първо, заради сложните политически ситуации, второ – заради дългите традиции, които съществуват, докато, трето – вървим към модерното. Смятам, че предизвикателството е в това, как да съхраним традициите по пътя към модерното си развитие и същевременно – да не нагазим в „опасни зони“… “ title_tag=“h2″ width=““]
За мисията на киното
[edgtf_blockquote text=“Днешните кино творци трябва да съхранят паметта за света такъв, какъвто е в момента. Времето променя всичко. Губим много. Ние трябва да го запечатаме.“ title_tag=“h2″ width=““]