Когато тази статия се раждаше, навън времето беше като от сценична площадка на добър филм, създаден на Балканите – тъмно, вали, сиво е, хората са умислени. Още малко небето ще падне, а от него ще се изсипят разтопени куршуми и сливовица.
Не зная защо тенденцията е такава, при положение, че сме регион с особена концентрация на ежедневни шумни музикални веселби с консумация на храни и напитки. Балканите са особена територия – условията на нея са сурови, но хората топли. Политиците ни ограбват, хората не се обичат, надеждата е накъде навън, но навън е накъде далеч, където хората са други, а ракията я няма. Ежедневието прилича на парадокс, а психологията на хората от региона е не по-малко странна.
Днес, приятели, ще си говорим за балкански филми. Не съм фен нито на съмнително забавните комедии, нито на несъмнително експерименталните филми. Затова ще си припомним пет филма, създадени на Балканския полуостров, които се лутат из странностите на региона, из дълбоката битова драма, из липсата на надежда, но и на наличие на щастие въпреки нея.
„Мустанг“ (Турция, 2015)
Просторите на свободата в идеалистичните представи се разполагат в един огромен спектър. На практика обаче този спектър бива стесняван от толкова много фактори, независимо дали става въпрос за демократично или патриархално общество. Нечии свободи са по-значими от други, а свободата остава нещо крайно относително и неопределено.
Докато в едно демократично общество много често сами ограничаваме свободата си, на персонажите в „Мустанг“ им се налага от едни момичета с разпилени коси, които плуват в морето след училище, да се превърнат много бързо в забрадени и затворени булки, на които им предстои женитба. Няма значение дали тази женитба ще бъде след три месеца или три години, детството им изведнъж спира да бъде детство. „Мустанг“ ни разказва бавно и с разочарование за едно спряло време, за непроменливост и застой.
„Зенит“ („Zvizdan“, Хърватия, 2015)
В „Зенит“ виждаме едни и същи актьори да ни разказват три различни истории за любови, убити от безсмислено насилие. Опустелите къщи, надупчени от куршуми, се препичат на жаркото слънце, а прах и локвички кръв образуват пейзаж от болка и омраза.
Десетки филми разказват за гражданските войни в бивша Югославия и всички разказват много добре. Далеч по-хубаво щеше да е събитията зад тези филми никога да не се бяха случвали, но поне изкуството остава да изкупва вината. Или да дава уроци, доколкото му е възможно. От тези десетки филми „Зенит“ ми е любим, защото въпреки всичко завършва с една отворена врата – десетки години след това и много погубени младости по-късно, но все пак широко отворена и очакваща.
„4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ (4 luni, 3 saptamâni si 2 zile, Румъния, 2007)
„4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ използва реализма до такава степен, че разказът, в който толкова много неща се случват за толкова малко време, е някак статичен, вдървен. Камерата също рядко се мести, а в кадрите движението идва предимно от мислите, които личи да препускат из умовете на персонажите. Самите персонажи пък са изиграни по начин, който стяга стомаха ни на мощен възел, разтягащ се дни след това.
В „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ музиката е заместена от клаксони, кислородът от пушек, а нормалният живот – от нелегалност на контрацепцията и аборта в режима на Николае Чаушеску. Филмът, освен в Румъния в края на 80-те, ни пренася от една малка стая в друга, носи ни напрежение и неизбежност, кара ни да присъстваме и да се молим наивната и глупава Габриела и помагащата ѝ Отилия никога да не се срещнат отново след края на филма.
„Слава“ (България, 2016)
За около 0,5 секунди „Слава“ пука всички мехури, в които живеем. Убива зелените чайове, шарените чорапи и цялата реалност на немалка част от сънародниците ни, която умело избягваме между сутрешната си мока и вечерната си драфт бира.
Затварянето в социалния балон автоматично изключва опцията за взаимопомощ и емпатия към тези извън балона. Както единият главен персонаж в „Слава“ не разбира, че действията му имат пагубни последици върху един самотен и неопитен в различен от неговия затворен свят човек, така и другият не разбира, че съществуват хора, които ще вземат от нас това, което ни е необходимо, ще ни употребят, а след това ще продължат да съществуват крайно нарцистично. „Слава“ е филм за социалните различия, за сблъсъка на различни светове, за промените без да уточнява към добро, или към лошо.
„Парадът“ (Parada, Сърбия, 2011)
„Парадът“ е комедия за хомофоби и хомосексуални, за едни хора, които мразят едни други хора, защото обичат хора. За една розова кола, която можеш да пребоядисаш при баща си с отстъпка, ако не го докосваш обаче, все пак си хомосексуален, не му е приятно.
„Парадът“ е много умен филм, защото използва структурата и персонажите на лека пиянска комедия, за да говори за гей правата на една публика, която иначе не би се и замисляла за тези права. В рамките на лентата LGBT хората не получават подкрепа от обществото, от институциите, от семейството, получават подкрепа от един силно криминален настоящ джудо инструктор/собственик на охранителна фирма. Кръстосването между различните светове, разбира се, създава ситуации, които вероятно в реалността не биха съществували.
Днес навън няма мъгла, виждат се дори дърветата по Витоша, която все още не сме успели да превърнем в паркинг (но скоро). Денят е като спрял във времето и само клаксоните подсказват, че нещо се случва и някой отива някъде. Светът не е по-малко странен, но Балканите си чиста екзотика от взаимоотношения. Струва ми се обаче, че си струва да се обичаме заради нея.
Източник: podmosta.bg
