fbpx
 

За филма „Honeyland“ и наградите „Оскар“ с балкански привкус

„Honeyland“ („Медена земя“), филмът на Тамара Котевска и Любомир Стефанов, донесе номинации за „Оскар“ на Северна Македония в две категории – за чуждестранен и пълнометражен документален филм. Лентата беше отличена и с три от най-престижните награди на фестивала „Сънданс“ – голямата и специалната награда на журито, както и признание за операторско майсторство. 

Представяме ви текста на писателя Николай Владимиров, който ни разказва за това какво е усещането да се озовеш в Медената земя…

„Honeyland“ е като бавна, тежка песен. Пробваш да спреш да я слушаш, да спреш да гледаш лицето й, но докрая не се откъсваш от нея. Хатидже върви през пустошта и търси живот за отглеждане в камъка. С риск да я ужили търсеното. И го намира. И го пренася в дома си, без да променя естествените му условия. Така започва всичко. Става въпрос за диви пчели. За тихата любов към меда, с всички трудности около добива, с всичките му малки ритуали. Това е само външността на филма.

Кадър от филма „Honeyland“ (2019)

Сюжетът е явен сблъсък между природата като отмиращ начин на живот и механичната цивилизация, която търси как да я купи. Да обезцени стойността й. Докато не я погълне. А между тях стои преходът, представен като многолюдно семейство номади, заменили дома с каравана. Преходът, който се лута между корените на бита си и модернизацията. Преходът, който е гладен и иска да се нахрани с всичко оцеляло наоколо. Докато се изяжда отвътре. Този филм е мотив за човечност. Но и филм за човешката неблагодарност – за това как този, на когото си давал хляб, ти го изяжда.

Това е и филм за човешката алчност – да имаш повече, отколкото е нужно. И за прошката, загатната мълком от предфиналните сцени – в очите и усмивката на Хатидже. Въпреки мъката й от загубата на последното, живо същество, осмисляло дните й.

Кадър от филма „Honeyland“ (2019)

Чисто технически „Honeyland“ е богат визуално. С фин усет към детайла на близкия кадър. И едновременно с това широк поглед върху общата картина от облекла и обичаи, пейзажи и емоции в едно цяло (ненапразно съвместната операторска дейност на Фейми Дуат и Самир Люма беше наградена на Sundance). Най-малкото се изисква смелост, за да покажеш черните краски с цвят на мед, в буквалния смисъл. Като режисура Тамара Котевска и Любомир Стефанов изграждат минималистична история, която ненатрапващо разказва универсални истини за живота. Подходът е директен и те хвърля, без да търси паузи или преходи, в съдбата на героите.

Докато потъвах в сърцето на филма, изпитах красива носталгия по отминалите детски дни на село. Онези дни, в които никой не бързаше за никъде. Когато храната имаше  вкус. Когато играехме вън, вместо пред екраните. Когато нямаше нет, а ни стигаше дори една радиоточка. Когато бяхме приятели с животните и деляхме с тях прехраната си. Както Хатидже поделя добива с пчелите. Преди преходът да ги натъпче в буркани, в които умират залепнали за собствения си мед.

Кадър от филма „Honeyland“ (2019)

Неизбежни са сравненията на тази „Медена земя“ с „Преди дъжда“. Не заради трагедиите в сюжетите на двата филма – те са различни. А първо заради народността и най-вече заради възможността за „Оскар“. Нека ви върна в далечната 1994 г. „Преди дъжда“ –  един филм за невъзможната любов, разделен в три епизода. Два от тях са отделни любовни истории, а третата плавно ги обединява. За финал всичко започва отново – сюжетът ни връща в началото. И през цялото време си мислиш, че някъде там, в действието, всяка любов е възможна, че винаги има втори шанс за пръв път. Въпреки многото си достойнства и добри оценки, „Преди дъжда“ не спечели „Оскар“. Както преди това не успяха и цели шест югославски филма със същата номинация.

Направи го Данис Танович през 2001 г. с неговия „Ничия земя“. Филм, който показа, че и без заснемането на батални сцени, може да се говори за войната. Помежду ни. За битката на човека със самия себе си. Филм, който ни накара да повярваме, че човек е все пак по-голям от всяка война. Колкото и малък да изглежда.

Кадър от филма „Преди дъжда“ (1994)

Кадър от филма „Ничия земя“ (2001)

Какво свързва „Honeyland“, „Преди дъжда“ и „Ничия земя“ ли? Онзи непоправим балкански оптимизъм, онази убеденост на инат, че всичко ще е наред. Че в крайна сметка животът надделява над всичко изгубено и продължава нататък. Повече от всякога в земята на Хатидже. Където винаги ще има мед.

Автор: Николай Владимиров