fbpx
 

Книгите, намерили лицата си

Снимка: Unsplash

Всеки, поне веднъж, е мечтал да види любимата си книга на екран. Представял си е как би изглеждала, до най-малкия детайл.

В този текст ще се опитаме да проследим любовната връзка между българската литература и кино чрез най-ярките образци на филмови адаптации от последните години.

Мога да говоря много за старите образци на киноекранизации преди 1989 г. Бих искал да ви върна към очарователната, безнадеждна романтика на „Осъдени души“ или „Крадецът на праскови“. Да ви припомня вечната борба между хладния разум на никотина и желанията на сърцето в „Тютюн“. Да ви приканя да съпреживеете отново онази надмогната болка, онази нечовешка сила на духа, която Катя Паскалева буквално извежда извън рамките на всеки кадър с ролята си от „Козият рог“ (филм, който при по-добро стечение на обстоятелства щеше да се състезава дори за „Оскар“). Да ви вкарам  в онази брутална натуралистичност на „Време разделно“, където образът се слива с изживяното си, но ненадживяно време. Изобщо, би могло да ви отнема часове с отминалото, но вечно българско кино, към предишния подход и поглед на тогавашната кинематография или дори конюнктура… Но само ще го щрихирам като скок към киното на прехода.

Катя Паскалева

Иска ми се да си поговорим за няколко филма по книги, които през 90-те и след тях изградиха основите на съвременното българско кино.

Като например „Дзифт“ (2008) на Явор Гърдев по романа на Владислав Тодоров. Лентата е с награда от филмовия фестивал в Москва за най-добра режисура и Награда на руските филмови клубове. На пръв поглед един типичен представител на филмите „ноар“ заради мрачната тоналност и усещане, що се отнася до визуалната рамка. И в същото време странна, но симпатична бленда между шейсетте години на соц София и модерното усещане за герои, надживели далеч времето си. Филмът създава среда за един сладко-горчив хумор между редовете на своята драматична обвивка. Благодарение основно на Захари Бахаров и Владо Пенев, успяващи да театралничат на екрана като нарочен опит за стил на заснемане и с цел да се подчертае абсурдизма на ред ситуации. И едновременно с това толкова естествени и непресилени в тези си превъплъщения. А отвъд черно-белите краски се подават скрити цветове сякаш житейски сезони и състояния. Както е при асфалта, който променя цвета си, съобразно светлината, с която се сблъсква, подобно на човека спрямо сенките, които го оформят.

Захари Бахаров и Владимир Пенев – Кадър от „Дзифт“

През 2008 г. излезе и още един будещ любопитството филм. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Стефан Командарев по романа на Илия Троянов. Отличен с над 20 награди. Обикновено героите на България пътуват извън нея, към чужбина. Както и извън себе си. Тук е обратното. Главният герой Алек и дядо му пътуват към родната си страна, връщайки се от чужбина. И към себе си. А амнезията на Алек е своеобразна метафора за пътя, който всеки извървява, за да си върне това, което е погребал, без да иска. Богат на гледки като мащабно представяне, добра операторска работа, следяща детайла и режисурата, без да се налага непременно в своите внушения. На моменти дори доста обран като актьорска игра, въпреки загатването на силни емоции, за да остави зрителя сам да достигне до дълбините на представените образи, да ги доизгради в мисълта си. Накратко – един фин и чувствителен философски опит за обобщение на света, в който живеем и вътрешния свят на човека. 

Иска ми се да спомена също Посоки“ и „В кръг“Командарев винаги е бил педантичен в стремежа си да изпипва детайлите около човешките образи – веднъж като професии и самоличности, веднъж като лица. Силата на играта с тяло и жестове е видна във всяка негова работа. Почти документалният характер на мащабната му трилогия, която очаква своя достоен завършек, съчетан с усета за реализъм и един цветущ език на героите, прави филмите на Командарев трудно забравими. И дълго замислящи след себе си.

Благовест Мутафчиев и Мики Манойлович – Кадър от „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“

Васил Василиев – Зуека и Стоян Дойчев – Кадър от „В кръг“

И стигаме до „Възвишение“ на Виктор Божинов (2017). Филмът е уловил до най-дребната подробност колоритния пулс в едноименния роман на Милен Русков. Героите успяват да бъдат реалистични и незалитащи в едноизмерност – нито добри, нито лоши, живи и възможни за докосване. Почти революционери. Почти разбойници.

Ролите на Александър Алексиев и Филип Аврамов късат веднъж завинаги с абсурдното и театралното. Сценарият е умело съчетана сплав от драма и хумор. Режисурата не само успява да погъделичка и възвиси духа и гордостта на всеки един българин, а и да въведе един модерен прочит, съчетал времето преди с езика от сега, за да общува възможно най-отблизо с възприятията на зрителя и да им въздейства като памет. В крайна сметка говорим за един вълнуващ приключенски и общочовешки филм. Въпреки камуфлажа на привидно възрожденската си обвивка. Макар и прекалено дълъг като общо времетраене и на моменти бавен, но достигнал нужната дълбочина да бъде гледан отново и отново. Едно му е лошото на „Възвишение“ – оставя апетит за още след финалните си надписи.

Александър Алексиев и Стоян Дойчев – Кадър от „Възвишение“

Филип Аврамов – Кадър от „Възвишение“

През 2019 г. се случи премиерата на филма „Доза щастие“ на един много млад режисьор – Яна Титова. С дебютант в главната женска роля – Валентина Каролева. Дъщерята на Весела Тотева, по чиято автобиографична книга „Падение и спасение“ е адаптиран филмът. Сниман е три години като абсолютно независимо кино.

„Доза щастие“ не е филм, а изживяване. Хваща те за сърцето от първия кадър и го кара да препуска до финалния си акорд. Щастието е като дявола. Има много лица. Като доза щастие. И всичките, тежки или красиви, накрая водят до едно и също място – в Рая. Чували ли сте тишината на киносалон след края на прожекция?  И после аплодисменти. Това се случва, когато си станал свидетел на нещо, което е надхвърлило дори очакванията, които нямаш.

Три основни елемента движат този филм. Човешки елементи.

Яна Титова. Нейният директен подход към сюжета, който те хвърля направо, без забавяне и завоалирания, в устата на вълка. Тънкият й усет към разказа чрез фрагментарното, чрез детайла, чрез играта на тялото.

Операторът Мартин Балкански, постигнал невероятна симбиоза между емоцията, пейзажа и гънките на всеки един образ. Работа на световно ниво.

И Валентина Каролева. Това име го запомнете! Такова превъплъщение в роля не бях гледал отдавна. Тя живее, нейното не е актьорска игра. То е дишане на втора кожа, сякаш никога не е имала друга.

„Доза щастие“ е смел филм. Защото говори без задръжки. Без излишни пледоарии, политика и заобикаляне. Оголен до смърт в своята откровеност и признания за демоните, които сами си причиняваме. Филм за човешката душа, надживяла явните и скритите си демони. Филм- явление. По моему най-добрият български филм – от всички нови лица на киното ни.

Чудовище и роза едновременно – това е „Доза щастие“.

Весела Тотева и Валентина Каролева на снимачната площадка на „Доза щастие“

Валентина Каролева и Димитър Николов – Кадър от „Доза щастие“

В началото на тази година беше премиерата и на дългоочаквания „18% Сиво“ на Виктор Чучков- син. 

Всъщност става въпрос за една малко по-различна версия на най-добрия роман на Захари Карабашлиев (досега). Образите от книгата са запазени, само обстановката като място е друга. Това създава усещане за прекроен отенък сиво. Не непременно в лошия смисъл на думата. Влюбването и безнадеждността, душевните терзания на познатите герои са пренесени деликатно в действието. Като направа в техническо отношение и като риск поет в своя собствена посока- „18% Сиво“ е добре направен филм. Като актьорско присъствие Руши Виденлиев и Доля Гавански, благодарение на играта без думи, запазили основните култови моменти и реплики от книгата, успяват да изнесат и оправдаят основната тежест на литературния материал. Това е филм за всеки, който би искал отново да изживее болезненото на любовта и младостта, на порастването и съзряването, и да обича въпреки всичко.

Като адаптация спорът е дали читателите на романа биха простили сюжетните и пространствени модификации на лентата. И все пак духът на романа е жив. А героите му – будещи любопитство и жажда за още екранно време.

Руши Видинлиев – Кадър от „18% Сиво“

Надежда. Така може да бъде наречено новото българско кино. Надежда, че тенденциите да се създават емоционални, страстни и смислени киноадаптации по книги ще продължат. А защо не, заради таланта и хъса, който е вложен, да ни донесат и Оскар.

Някой ден.

Автор: Николай Владимиров