fbpx
 

Екранизациите в българското късометражно кино

Снимка: Unsplash

Откъсът е част от книгата на Петя Александрова „Предимства и предизвикателства на късите форми“, част от проекта „Посттоталитарното българско кино – модели и идентичности“, подкрепен от фонд „Научни изследвания“. Издателство: Институт за изследване на изкуствата – БАН.

Какви са практическите варианти на прехвърляне от литература към филм в българското късометражно игрално кино? Те могат да се разгледат в няколко посоки:

Първата е търсенето на съвременни популярни имена. Обичани и атрактивни, ефектни в сюжетостроенето. И в случая в кратката белетристична форма.  Това са Георги Господинов („Третият“, „Тя, която маха от влака“), Деян Енев („Войната“, „Париж“, „Синът“, „Солено и сладко“, „Заложна къща“), Алек Попов („Чужди стъпки“, „Услугата“), Мария Станкова („Минутите след това“, „Антигона“), Калин Терзийски („Седем дни“), Стефан Кисьов („Топъл ноември“), Радослав Парушев („Всичко за теб“), Иван Кулеков („Коледа“). Осланянето на разказите е с надеждата за осигурена стабилна драматургия, развит конфликт, изведени герои и намерен обрат. За да може режисьорът да се съсредоточи почти само върху останалото.

Филмът „Солено и сладко“ по едноименния разказ на Деян Енев, реж. Поли Генчева

Не без значение е и по-разнообразната българска традиция в разказа, както и по-лесното “посягане”, пак обикновено при студентските филми, към значителни чужди автори. Което обогатява с различна драматургична конструкция, различен стил и тип диалог. Върху литературата се стоварва и очакването да успее да попълни липсващото разнообразие на жанровете. Така в пълнометражното кино зрителите отбелязват сериозен недостиг на исторически филми, на детски, на биографични… Докато в кратките форми се срещат непрекъснато опити за съвременни жанрове и за собствени открития.

Втората посока е обръщането към българската класика, автори често познати от училишното ни образование – Йордан Йовков („Солвейг“, „Серафим“), Елин Пелин („Самодива“), Николай Хайтов („Дърво без корен“). Тук обаче дебнат доста капани. Как да се избегне пресъздаването на епохата? А ако не се избягва – как да бъде представена с минимални средства, но да не изглежда бутафорно? В „Солвейг“, 2017, режисьорката Яна Титова е избрала разказа на Йордан Йовков „Песента на Солвейг“, който пък е кръстен на музикалното произведение на Пер Гинт. Две са опорните точки в този разказ – войната (Балканската? Междусъюзническата? Първата световна?) и музиката на Пер Гинт. Героинята е многообещаваща цигуларка, но това, което липсва на свиренето й, е чувството. Тя е твърде млада, за да е преживяла толкова емоции, твърде добре възпитана, за да се сблъска с болката на света. Затова открива тъгата, състраданието и обречеността в нежното сбогуване на съседката майка със сина й войник. Яна Титова се е опитала да предаде епохата, като е излязла от трудната ситуация с две решения. Първото е в къщата, където пред публика свири момичето. Там всички са като на бал, но именно изкуствеността на атмосферата ни убеждава в недостига на спонтанни преживявания, каквото е и внушението на текста. Второто е при спомените за войника като дете и гледката на сбогуването. Те също не са „достоверни“, а замъглени от чувствата, които предизвикват в героинята. Така практическата невъзможност или поне трудност да се изгради света от второто десетилетие на ХХ век е заобиколена с отхвърлянето на достоверността в името на по-интимна гледна точка, през очите на деликатната музикантка. Което пък съответства на чувствителността на Йовков.

Филмът „Солвейг“ по разказа „Песента на Солвейг“ на Йордан Йовков, реж. Яна Титова

Драматургичните предимства са обект и на филм по още един разказ по О’Хенри – „За какво служи хлябът“, 2015, реж. Ники Стоичков. В него има упражнение по жанр. Изборът на Марта Вачкова в главната роля на позастаряла и понапълняла магазинерка, преизпълнена с нежност и добри намерения, измества акцента от романтичното към комичното.

Филмът „За какво служи хлябът“ по едноименния разказ на О’Хенри, реж. Ники Стоичков

„Надежда“, 2015, реж. Геновева Крумова, е по разказа „Шега“ на Чехов. Мъж си спомня мимолетно увлечение от миналото в провинциално място и едно ефирно доверчиво създание с красивото име Надежда. И нищо, че не се събират на зимна пързалка, а на въртележка, разминаването им е в класическия тъжно-смешен стил на Чехов.

Филмът „Надежда“ по разказа на Чехов „Шега“, реж. Геновева Крумова

„Как се запознах с Неджи и Лудия Бор“,2015, реж. Георги Светломиров, е по разказ на Хемингуей, спечелил симпатиите за екранизация вероятно със странните си и ексцентрични герои, въпреки статиката в действието.

Филмът „Как се запознах с Неджи и Лудия бор“ по разказа на Хемингуей „Шампионът“, реж. Георги Светломиров

Интерес представляват опитите за адаптация на стихотворения, защото при тях за студентите предизвикателството като че ли е по-голямо. „Див бурен“, 2012, реж. Смилен Савов, е по едноименното стихотворение на Атанас Далчев. Сюжет трудно може да се оформи, но не е и необходимо. Дали героинята е Смъртта или Любовта? Не е ли едно и също? Има физическо движение, което издава неспокойството на душата. Бяло, красота, светлина, недостижимост.

Филмът „Див бурен“ – вдъхновен от едноименното стихотворение на Атанас Далчев, реж. Смилен Савов

И тук обаче липсата на разнообразие при цялото богатство на световната литература е почти отчайваща. Оказва се, че Жак Превер е предпочитаният поет за екранизиране, като едно и също стихотворение – „Сутринна закуска“ – е основание за два филма. „Знак“, 2006, реж. Вито Бонев, с Ана Пападопулу и Пенко Господинов, мълчаливо и предметно ни подготвя за раздяла. Същата година се появява и „Метро“, реж. Армандо Костантино и Нина Боянова – за изгубена книга на Превер.

„Сутрешно кафе“, 2015, реж. Венци Занков, е по същото стихотворение, но частично, защото стихотворението е основа само на първия епизод, а те са общо три. Режисьорът борави доста свободно с текста, който е абсолютно и минималистично предметен до един момент. Докато Венци Занков, изпълнител и на мъжката роля в този епизод, почти неотлъчно присъства в кадър и нарушава фокуса върху чашата, лъжицата, захарта. Сглобяването и в трите истории освен в плана на „три раздели, предхождани от вътрешно психологическо отсъствие на единия герой“ е и общата поизхабена кафеварка, а тя е като образ на Превер.

Филмът „Сутрешно кафе“ – вдъхновен от стихотворението на Жак Превер „Сутрешна закуска“, реж. Венци Занков

Петата посока на екранизациите са собствените малки открития на автор, още не толкова изявен или пък не толкова популярен, понякога назад във времето. Вече стана дума за „Букетът“ на Катя Тричкова, който всъщност е пети реализиран сценарий на Георги Мерджанов. Другият му успешен късометражен игрален филм е „Как да надебелеем здравословно“, 2014, реж. Кеворк Асланян – абсурдистка комедия с романтичен привкус. Андрей Кулев се обръща към нестандартния писател Николай Грозни, за да направят странния хибрид „Нощите на един самотен вестоносец“, 2017. Този разказ е от „Жития на безделници и пропаднали мистици“ (София, Изток-Запад, 2011) и открехва цяла вселена от необичайност и възможности за киното – вярно, аз си го представям повече в анимацията, но очевидно Андрей Кулев е в състояние да предаде повече нюанси.

Не крия предпочитанията си към последния вариант на екранизациите в българското късометражно кино, защото ми изглежда най-перспективен за собствено режисьорски открития и отворен за оригинални решения, за препрочитане на непопулярни имена. Но и при тях проблемът е все същият – каквото и да е произведението в основата, последна дума има режисьорското виждане и умение визуално да се интрепретира.