Снимка: Unsplash
Откъсът е част от книгата на Петя Александрова „Предимства и предизвикателства на късите форми“, част от проекта „Посттоталитарното българско кино – модели и идентичности“, подкрепен от фонд „Научни изследвания“. Издателство: Институт за изследване на изкуствата – БАН.
Какво се случи с Нетфликс?
„През май 2018-а Нетфликс с прагматизъм и категоричност използва фестивала в Кан – най-реномирания екран за новостите в световното кино, за да покаже, че е дошъл краят на монопола на един единствен модел за производство, разпространение и показ на филми. Повод за скандала стана отказът на фестивала да включи в конкурсната си програма филми на Нетфликс, ако компанията не ги предостави за редовно разпространение и показ във френските киносалони. Като при това бъде спазен задължителният за Франция разпространителски прозорец от 36 месеца между премиерата в кината и интернет дистрибуция на същото заглавие. Подобно изискване влиза в пряк конфликт с политиката на Нетфликс да осигурява ексклузивност или най-малкото равнопоставеност на абонатите на своите услуги.“
(Донев, Александър. Киното е мъртво. Следва възкресение. В: сп. „АРТизанин“, бр. 12 А, 170-179.)
Френските дистрибутори обвиняват Нетфликс в косвено принуждаване на зрителите да се абонират за стрийминг платформата, ако искат да гледат нейните продукти. А Нетфликс е обещала на абонатите си „ексклузивно филмово съдържание“ – филмите, продуцирани 100 % от компанията, да бъдат достъпни на зрителите приоритетно в нейната мрежа, защото парите, с които е финансирано създаването на тези филми, са дошли именно от абонаментите на публиката.
От този конфликт, който разкрива дълбоките проблеми, ще извадим две посоки: 1. масираното преoриентиране на публиката към нов тип медия 2. тази медия да не е под контрол. А не е ли това изконната битка на независимото кино и на късометражното като част от него – да не е под контрол както на големите компании, така и на масовите вкусове, но да фигурира на сцената чрез новите медии?
Недостатъците на Нетфликс в разпространението се превръщат в предимства при независимия или късометражен филм. Компанията не се грижи да му осигури потенциална публика – но го прави достъпен, за разлика от традиционната разпространителска мрежа, за която той просто не съществува. Което дава възможност на зрителя сам да си го намери, да бъде по-активен, да преодолее тази „невидимост“. В Нетфликс не получавате официални данни за гледаемост – това отново задвижва, този път авторите, да търсят свидетелства в социалните мрежи, за да разберат каква е рецепцията на техния филм. Има свръхизобилие и липсва подреденост на предлагането, което затруднява решението какво да се гледа. Това пък отваря перспективата да се попадне на случаен принцип на неатрактивно иначе заглавие точно от независимия контингент. Данните са уеднаквени като брой заглавия и брой абонати, независимо дали става дума за бестселър или за напълно неизвестен дебютант. Така се създава мечтаната ситуация – филмите имат равен първоначален старт, дори и „някои да са по-равни от другите“. Вид демокрация, облагодетелстваща най-вече маргинализираните общности, а късометражните игрални са такива заради формата си. Това не може да им се случи по кината, където филмите спазват йерархията на залите, на дните и на часовите пояси, следващи бизнес интересите.
Заедно с разпространението Нетфликс в момента подпомага и производството на някои заглавия – така генерира собствено съдържание. Дори се грижи за фестивалното участие на филмите, както вече стана ясно от случая с Кан. Само че ще иска ли гигантът да произвежда и късометражни филми?
И отговорът, уви, е „не“, но не защото не може да ги разпространява. А защото все пак се интересува от съдържанието. Съдържанието при Нетфликс абонира. Следователно има значение. Пример за това е спирането от 1 октомври 2018 година на българските субтитри на излъчването на Нетфликс в България . Неизгодна инвестиция с ниско качество. Българските субтитри обслужваха малко на брой заглавия при това бяха на посредствено езиково ниво. И въпреки това спирането им отзвучава като политически некоректно – все едно в Европейския съюз да игнорират езиците на малките или не толкова развити страни.
