Снимка: Unsplash
Откъсът е част от книгата на Петя Александрова „Предимства и предизвикателства на късите форми“, част от проекта „Посттоталитарното българско кино – модели и идентичности“, подкрепен от фонд „Научни изследвания“. Издателство: Институт за изследване на изкуствата – БАН.
Парадоксално е, че колкото повече са възможностите на онлайн общуването, толкова повече се засилва и обратната тенденция на необходимостта от преживявания „на живо“. Класически пример е музиката – през новото хилядолетие главоломно се умножи тегленето ѝ и слушането през всякакви медии и мрежи, но също така концертите набъбнаха многократно, като част от процесите на глобализация.
Аз ще се спра на този парадокс само в рамките на моята тема за късометражното, и по-конкретно игралното кино в България. Колкото по-незабележимо е то на голям екран, в мултиплекси и с билети, толкова повече са сайтовете и платформите, на които може да се гледа, и толкова повече фестивални форуми се отвориха за него.
Защото, както смята Мая Димитрова, „зрителят е необходимото звено за съществуването на кинофеномена, независимо от активността или пасивността на присъствието си. В момента на социалната реализация на един вече готов филм функцията на публиката като фактор в комуникативния акт се оказва по-изявена, отколкото функцията на самия създател на първоначалната подредба. Единственият валиден и за нашата територия белег на новото време на екрана е приобщаването на публиката ни към световната глобална киноаудитория. С промените в статута на киномрежата се промени и мястото за среща на филма със зрителя“. Така в момента един късометражен игрален филм може да „гостува“ дори само в България на повече фестивали, отколкото пълнометражния.
Форумите могат да се разделят на две групи. Първата са големите поне за България фестивали, които „приютяват“ и късометражни игрални филми, но те не са основният им фокус. Това са националният „Златна роза“ и София филм фест. Техният престиж осигурява публиката.
„Златна роза“ е фестивал за българско игрално кино (започва общо за българско кино, но после се профилира в игралното). Провежда се от 1961 година, най-старият запазен роден фестивал, който не е прекъсвал съществуването си. Ежегоден е, макар че през 90-те и 2000-те минава и на две, та дори и повече години, поради липса на стабилно производство и необходимото количество филми. Организира се от Националния филмов център (преди от Държавно обединение „Българска кинематография“), подкрепя се от община Варна и Министерство на културата.
От 2010 година на него има отделна секция за късометражно кино, също и награда специално за този формат. Показваните заглавия са около 20 и преминават предварителна селекция, освен тези, които автоматично влизат в конкурса, ако са субсидирани от НФЦ. Неодобрените за конкурса обикновено се включват в паралелната програма.
Прожекциите обаче са в ранните следобедни часове и са групирани по няколко късометражни филма накуп, без да се смесват с пълнометражните. Което предполага разделяне на аудиториите на едните и на другите филми. А варненската публика в 14 часа следобед, в работен ден, не е многобройна. Озадачаващ е и регламентът, в който определението е за късометражни и среднометражни филми с дължина до 70 минути. „Златна роза“ като отделна награда за късометражния формат има от 2010 година. Нейни носители са били:
2019 – „Нина“, реж. Христо Симеонов;
2018 – „Гората на Димо“, реж. Христо Симеонов;
2017 – „Кораба слънчоглед 1“, реж. Васил Горанов (който е
среднометражен);
2016 – „Куче“, реж. Владимир Петев;
2015 – „Синът“, реж. Христо Симеонов и „Ecce homo“, реж.
Димитър Кутманов;
2014 – „Чест“, реж. Павел Веснаков;
2012 – „Парафиненият принц“, реж. Павел Веснаков;
2011 – „Демони“, реж. Александър Евтимов;
2010 – „Парче от дъгата“, реж. Стефан Чернев.
Филмът „Парафиненият принц“, реж. Павел Веснаков
София филм фест обръща внимание на късометражното кино чрез Наградите Джеймисън. Началото е поставено през 2003 година, когато ирландското уиски „Джеймисън“ (започнало подкрепата си за късометражно кино през 1999) включва в рамките на София филм фест конкурс с награда от 6000 евро (финансиране на следващ проект). Забележете, тази сума е по-голяма от отпусканата от фонд „Култура“ за производство на филм!
Международното жури награждава български късометражен филм (до 30 мин.) без значение от кой вид кино е – игрално, документално или анимация, а също и без значение как е произведен – във висше учебно заведение, за телевизия, с държавно финансиране, обществена или частна подкрепа, международни фондове. Традиционно кандидатстват между 50 и 100 заглавия, като петчленна селекционна комисия номинира 12 заглавия, които се показват преди конкурсните филми. Така се слива публиката и за двата конкурса – основния и този на Джеймисън, което според мен е по-добрата стратегия за печелене на аудитория.
Дотук победители през годините назад са:
2019 – „Рози в нощта“, режисьор Пенчо Кунчев (анимация);
2018 – „Преображение“, режисьор Стефан Ганов;
2017 – „Дрехи“, режисьор Веселин Бойдев;
2016 – „На червено“, режисьор Тома Вашаров;
2015 – „Гинка“, режисьор Антония Милчева (документален);
2014 – „Казабланка“, режисьор Кольо Карамфилов;
2012 – „Сутрин“, режисьор Неда Морфова;
2011 – „Влакове“, режисьор Павел Веснаков;
2010 – „Приказки“, режисьор Николай Василев (документален);
2009 – „3 сестри и Андрей“, режисьори Андрей Паунов, Борис Десподов (хибридна анимация);
2008 – „Семейна терапия“, режисьор Петър Вълчанов;
2007 – „Минутите след това“, режисьор Николай Тодоров;
2006 – „Черно на бяло“, режисьор Андрей Цветков (анимация);
2005 – „Преди живота, след смъртта“, режисьор Драгомир
Шолев;
2004 – „Живот със София“, режисьор Светла Цоцоркова;
2003 – „Yellow“, режисьор Иван Русев (анимация).
От изброените 16 заглавия 10 са игрални.
Филмът „Сутрин“, реж. Неда Морфова
Филмът „Гинка“, реж. Антония Милчева
