Откъсът е част от книгата на Петя Александрова „Предимства и предизвикателства на късите форми“, част от проекта „Посттоталитарното българско кино – модели и идентичности“, подкрепен от фонд „Научни изследвания“. Издателство: Институт за изследване на изкуствата – БАН.
В този век се забелязва определена тенденция първи пълнометражни опити да получават наградите “Златна роза”: „Емигранти“, реж. Людмил Тодоров и Ивайло Христов (дебютант), 2002; “Мила от Марс”, Зорница София, 2004 (екс екво); “Маймуни през зимата”, Милена Андонова, 2006; “Дзифт”, Явор Гърдев, 2008; “Източни пиеси”, Камен Калев, 2010; “№ 1”, Атанас Кристозков, 2011; “Цветът на хамелеона”, Емил Христов, 2012; „Безбог“, Ралица Петрова, 2016). Всъщност наградите на утвърдените имена са по-малко: 2002 – Людмил Тодоров със същия „Емигранти“, 2004 – Станимир Трифонов с „Изпепеляване“ (екс екво), 2014 – „Каръци“ на Ивайло Христов, 2015 – „Съдилището“ на Стефан Командарев и 2018 – „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков.
Освен резонният извод за увлечението по новото и по-младото, на което може би се възлагат надежди за мечтано обновяване и възход, естествено възниква въпросът: а какво са правили награждаваните преди това? За някои е добре известно: Явор Гърдев е театрален режисьор, Ивайло Христов е актьор, Емил Христов е оператор. За други е добре рекламирано: Зорница София е със задгранично образование, видеоарт и реклама, собствено финансиране. И все пак често и закономерно е тези режисьори първо да са снимали късометражни филми. Такава е и популярната европейска практика. Затова бих определила кратките филми за дебюти преди дебютите.
Не бих могла да кажа, че се появява нова вълна режисьори, защото те не са обединени от обща платформа или тенденции, не са и монолитна група, споделяща общи възгледи и в този смисъл не са школа като румънската по същото време. Но през първото десетилетие се натрупват достатъчно автори в очакване на своята възможност да заявят себе си. Ще изброя основните сред тях, популярни в началото само сред колегите си, започнали в късометражното кино през 2000-те, а днес вече стабилни и признати професионалисти и в пълнометражното.
Надежда Косева започва като координатор на продукции и асистент режисьор. Днес работи като режисьор, сценарист и продуцент. Дебютира с новелата “Ритуалът” в омнибуса “Поколение: изгубени и намерени” (премиера на Берлинале форум 2005)[1], който вече анализирахме. Сценарият е на Георги Господинов и разказва за паралелната българска обредна сватба, която героите на Светлана Янчева и Красимир Доков правят на сина си и неговата непозната за тях снаха, далеч от мястото, където младите живеят. Следващата й новела „Омлет“ е от другия омнибус „15“ и попада в селекцията на Sundance Film Festival 2009. „С Георги Господинов дълго се чудехме коя година да си изберем. Много отдавна мисля за вещите, за пристрастеността на човека към ежедневието, към бита му… И си спомних хиперинфлацията на 1996. Стори ми се, че мога да разкажа за едно конкретно и интересно време в България и едновременно да се занимавам с проблем, който е по-общочовешки и излиза извън рамките на точната година или на определена държава.[2]“ Другият й филм “Втори дубъл” печели почетен диплом в Сараево през 2011. „В малък български град, в още незавършения им дом, Мария чака своя съпруг. Това е денят, в който той се завръша вкъщи след тежка работа в чужбина. Но той закъснява. Много закъснява. Може би твърде много…[3]“ Характерното и за трите филма е, че са по сценарии на Георги Господинов, а в последните два главната роля се изпълнява от режисьорката Светла Цоцоркова. Обединяващо е внимателното вглеждане във всекидневието, липсата на припряност, усет към детайла и способността да му придаде ритуалност. През 2018 година дебютът й в пълнометражното игрално кино “Ирина” най-сетне е на екран.
Филмът „Ирина“ с две престижни международни награди на 28-ия кинофестивал в Котбус, Германия – най-добра актриса за Мартина Апостолова и най-добър дебют на режисьорката Надежда Косева.
Светла Цоцоркова се изявява като сценарист, режисьор, продуцент и актриса. През това десетилетие прави „Екзекуция“, 2000, „Живот със София“, 2004, с който спечелва наградата Джеймисън на СФФ, и „Майка ми“, 2005. Заедно с Косева основават продуцентската фирма „ФРОНТ Филм”. „Живот със София“ разказва с чувство за хумор за невъзможната или по-скоро отхвърлената като възможност любов. На едни може да напомни „Дервишево семе“ на Хайтов, на други – „Сватбата на мама“ на Борис Христов. В забутан край София (Светлана Янчева) напразно чака мъжа си и става все по-налудна, а съседът (Ивайло Христов) вече 10 години съхне по нея. Зрялото актьорско присъствие силно допринася за шантавостта на поведението и зрителските симпатии. Подобно на Надежда Косева, и Цоцоркова развива уважение към всекидневието – умението да се естетизира обикновеността, особено селската. През 2015 тя прави своя пълнометражен дебют „Жажда“.
Светла Цоцоркова с наградата на публиката за „Най-добър филм 2016” за филма си „Жажда“ на фестивала ”Crossing Europe”.
Тома Вашаров дебютира с филма „Целувката“, 2005, едноминутна притча в добрите традиции на сюжетите в българската анимационна школа, който има 13 милиона и половина гледания в youtube. Заснет на 35 мм филмова лента, всеки кадър прехвърлен на файл, за да се вкарат специалните ефекти, и отново върнат на лента. Типичен пример за сбит разказ с неочакван край, по-скоро закачка и екперимент. Другите му филми от това десетилетие са „Всичко за теб“, 2008, „По обед“, 2009. Дали ще е в неочакваното развитие на една среща при момичето в първия или кафкианска мравка във втория, филмите са обединени от усета на Вашаров за странност и откриването й в делнични образи, ситуации, характери, които тласкат към нестандартно развитие. Тази тенденция при него ще продължи и следващото десетилетие, отново в късометражното кино.
Режисьорът Тома Вашаров с наградата „Джеймисън“ за български късометражен филм на 20-ия София филм фест в размер 6000 евро, присъдена за неговия филм „На червено” на церемонията в зала 1 на НДК, 19 март 2016 г.
Камен Калев и Димитър Митовски започват с експерименти, а продължават с международни продукции (Калев – „Източни пиеси“, „Островът“, „С глава надолу“) или телевизионни реализации (Митовски – „Мисия Лондон“, „Под прикритие“). Заедно като режисьори правят сюрреалистичните „Върнете заека“ (2005) и „Лошият заек“ (2007) – между фентъзи и шега, с паралелни светове и един заек за примамка. Абсурдното, което не се нуждае от мотивация, а също и от аргументи. Не приличат на нищо в българския кинопейзаж и са селектирани за късометражната програма на фестивала в Кан. Жалко, че нито един от двамата не тръгва после в същата ексцентрична посока, за която дават доста обещаваща заявка.
Димитър Митовски като художник участва в групата „Ръб“ в далечната 1989, преди да хване златната жилка с „Мисия Лондон“ и да последва главоломната му продуцентска кариера в „SIA“ и „Камера“, произвели сериалите „Стъклен дом“, „Революция Z“, „Под прикритие“, „Фамилията“. За мен той е по-интересен именно с двата си късометражни филма – в тях има виждане на художник. Нещата не са буквални, нито са елементарни. Кариерата му след това го представя с виждането му за публика, не за стил.
Камен Калев омайва с „Източни пиеси“ (2009) – искрен и болезнено истински пълнометражен дебют. Следва компромисният „Островът“, но пък с Летисия Каста в главната роля. После се включва в проекта омнибус „Мостовете на Сараево“ съвместно с Жан Люк Годар, Сергей Лозница, Кристи Пую и други с новелата „Скъпа нощ“. Последният му засега филм „С лице надолу“ е за трафика на хора, което се оказва пророчески актуална тема. Все още нямам отговор за посоките, които може да поеме, но късометражните му филми се връзват с „Източни пиеси“ в усещането за искреност и игрово начало, дори когато темите са твърде сериозни.
Камен Калев (режисьор и съпродуцент) и Стефан Пирьов (съпродуцент) с наградата „Сакура гран-при“ за филма си „Източни пиеси“ от 22-ия кинофестивал в Токио
Статията продължава във втора част следващата седмица (16.07).
