fbpx
 

Нова режисьорска вълна в българското кино в началото на века (Втора част)

Снимка: Unsplash

Откъсът е част от книгата на Петя Александрова „Предимства и предизвикателства на късите форми“, част от проекта „Посттоталитарното българско кино – модели и идентичности“, подкрепен от фонд „Научни изследвания“. Издателство: Институт за изследване на изкуствата – БАН.

Текстът е продължение на статията от миналата седмица, публикувана в рамките на авторската ни рубрика „Киноводител“. Първа част можеш да прочетеш тук.

Драгомир Шолев преди да се преориентира към игралното кино, снима анимации. „Неговият „Хабанера“ (2003) е сатирична история по повод внезапно нахлулия в живота ни звън от мобилни телефони. Симфоничният концерт, където публиката очаква класическа музика, всъщност се изнася, за ужас на скубещия коси диригент, от разнообразните мелодии на неизключените GSM-и. „Хамлет от Холивуд“ (2007) е анимационна пародия за снимането на игрален филм, за творческия компромис и за бълването на лошокачествен кино-сурогат, предназначен за най-масова публика. Пълната лудница на снимачната площадка е повод за Шолев да изгради една абсурдна история на границата между сатирата и черния хумор. Тук показателно е всъщност това, че и двете творби са финансирани от Националния филмов център, макар първата от тях да е все още само курсова работа, а втората – дипломна. Драгомир Шолев твърдо се опира на традиционното за българското анимационно кино схващане, че сатирата е предназначена да излекува обществото и то изобщо се поддава на лечение. Смешният гег е основното му оръжие в тази стратегия“.[1]

В игралното кино Шолев започва със „Семейство“ (2002), който разказва историята на деца, имитиращи своите родители – и така пародира живота на възрастните. После натрупва опит с „Трябва да ти кажа нещо“ (2004), „Преди живота, след смъртта” (2005), „Посредникът” (2008), селектирани за участие в не един фестивал и удостоени с множество награди в България и по света. Няма да забравя колко изумена бях, когато се появи “Преди живота, след смъртта” (2005)  – музиката и смъртта парадоксално се преплитат в този гротесков нетипичен пробив във военната тематика. Да направиш епизод тип Първа световна война, при това абсурдистки, но с адекватен постановъчен размах, надхвърляше практиките от последните 20 години и ме връщаше чак към Георги Стоянов и „Случаят Пенлеве“. Действието във филма се развива на бойното поле, където един офицер подлага на сурово изпитание вражеските пленници, като ги кара да му изсвирят симфония на Бетовен.

В краткия формат режисьорът се шлифова стилово и разнообразява жанрово – „Трябва да ти кажа нещо“ и „Посредникът“ се въртят в рамките на любовните и семейните отношения, които отварят позицията на детето като лакмус за истинност във филмите на Шолев – линия, която той ще продължи в пълнометражните си произведения „Подслон“ и „Прасето“.

Другото постижение, с което се откроява режисьорът, е използването на професионални актьори: Искра Радева в „Трябва да ти кажа нещо“, Валентин Ганев в „Преди живота след смъртта“, Койна Русева и Деян Донков в „Посредникът“. Той използва актьорите без да подтиска или омаловажава основните герои, обикновено деца.

После стъпва стабилно с „Подслон“ (2011) и попада в светлините на прожектора с неконформизма, клаустрофобичното изображение, безкомпромисния сблъсък на поколенията, познати още от късометражните му филми. Надявам се да се върне към мекотата и емпатията, която се крие в „Трябва да ти кажа нещо“ и „Посредникът“, но сякаш не достига в „Подслон“.

Продуцентът Елена Мошолова, операторът Георги Андреев и режисьорът Драгомир Шолев със Специалната награда на журито от международния конкурс на 23-ия София филм фест за филма им „Прасето“ (Снимка: BulFoto)

Николай Тодоров прави „Минутите след това“, 2007, по разказа на Мария Станкова „Смъртта на часовникаря“ с който дава една добра заявка за поетично и философско кино. Димитър Радев в портал „Култура“ представя фима по следния начин: „Той говори за важни неща. Говори естетски, но не и студено. С вкус към детайла, но без да изпуска фокуса върху големите въпроси. Във филма на Николай времето, кулата със часовника, дървените чаркове на механизма, болтовете и винтчетата оживяват заради часовникаря, без него те биха изчезнали безвъзвратно, биха се разтопили, биха изгубили смисъла и значението си. Биха се превърнали просто във вещи. Осиротели вещи. Като часовниците на Дали. Ето моят опит за анотация. Кула с часовник; възрастен мъж (Михаил Мутафов), който се грижи „да навива” времето, да пази времето, да се страхува от времето, докато то се нажежи от мислите му; стрелки – думи, гонещи тишината на отговорите! Времето като лава от мисли, избори и ранимост на човешкото желание за действие. Какво размеква времето? Какво е по-силно от времето? Във филма има много посоки: хората, животът, желанието да полетиш, нетърпението. Или нещо по-голямо от тях, от техния ред? Човешкият ред или Божият ред? Филмът на Николай свършва почти със смъртта на героя, но гласът му продължава да кънти и действителността на филма се превръща от тиктакане на часовник в човешки пулс. Слива се с ромоленето на дъжда и минутите след това.”[2] Николай Тодоров ще продължи с „Три дни в Сараево“, 2014, „Преди да заспя“, 2016 и е пред завършване на пълнометражен филм по сценарий на Красимир Крумов.

Емир Кустурица връчва на режисьора Николай Тодоров награда за „Най-поетичен филм“ от Десетото издание на международния филмов и музикален фестивал “Кустендорф” (Сърбия) за късометражния „Преди да заспя“.

Петър Вълчанов и Кристина Грозева тръгват с любов и нежност към своите истории и своите герои и началото на съвместната им режисура е поставено със „Семейна терапия“ (2008), в която се срещат  истински дрязги и несериозни ограбвания, възрастна двойка и огледалния й образ в млад вариант, дребнавост и срам. „Всъщност връзката, която се създава между героите от двете поколения на нивото на образите, е много дълбока, макар и негативна, изпълнена с яростни погледи и думи. Децата и възрастните са свързани от общата болка, която взаимно си причиняват, и вулгарността е акт на безсилие към собствената им съвест.“[3]

Двойката ще продължи с телевизионния филм „Аварийно кацане“ (2010), по-късно със „Скок“ (2012) – все същата смесица от хумор, съчувствие и пулсиращо всекидневие. Неоспорим усет за среда, обикновена, рутинна, неефектна – напълно автентична. За спънато житейско поведение: техните герои не са това, което искат да бъдат, не умеят да формулират мисли и овладяват чувства – и са разпознаваеми като съседите в махалата.

Последните години са успешни за Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Перленият им дебют „Урок“, 2014, е стегнат, трогателен и минималистичен портрет на малкия човек в капана на безпаричието. Следва „Слава“, 2016, отново с невзрачния персонаж от провинцията, запазил се честен в битката за ценностите в своя свят. И се задава „Бащата“, 2019…

Режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов с Голямата награда „Кристален глобус“ от Международния филмов фестивал в Карлови Вари за филма им „Бащата“

Това са само част от режисьорските имена, чиято активна сила ще дойде в следващото десетилетие и ще оформи лицето на киното днес. Но ще се появяват и други автори, а също и различни тенденции, а споменатите имена тепърва се разгръщат.

[1] Маринчевска, Надежда. Българското анимационно кино след началото на 90-те години на ХХ век. 2017, планов проект, Институт за изследване на изкуствата.