fbpx
 

Тенденции и перспективи за развитие пред българското късометражно кино

Снимка: Unsplash

Откъсът е част от книгата на Петя Александрова „Предимства и предизвикателства на късите форми“, част от проекта „Посттоталитарното българско кино – модели и идентичности“, подкрепен от фонд „Научни изследвания“. Издателство: Институт за изследване на изкуствата – БАН.

Най-голямото удовлетворение е, когато се появяват определени и несбъркваеми режисьорски стилове, и то във визията, в усещането за кино, в сетивността в кадър. Изброените дотук режисьори с изброените заглавия са вече с оформена стилистична индивидуалност – в ритъма, в акцентите, в избора на актьорите, в ритуалите, в атмосферата. И с просто око се вижда наличието на авторско начало в класическия му вид, както се разбира от Френската нова вълна насам. Тези автори са интересни поне докато в естетически план не правят нито мейнстрийм, нито конюнктура или халтура – мейнстриймът би изглеждал вторичен, халтурата не си заслужава разсъжденията.

За мен основното качество на късометражните филми, които разгледахме, е овладеният формат. На драматургично ниво те обикновено се движат в рамките на една житейска ситуация, в която се разкриват характерите на героите и чрез взаимоотношенията им се повдигат проблеми от всекидневието. Двама братя след смъртта на баща си опаковат дрехите му, за да ги предадат на нуждаещи се („Дрехи“ на Веселин Бойдев) – колко ли близки сме и колко самотни в подобни случаи? Младеж от Германия пристига при бабата и дядото на свой приятел, за да им съобщи за смъртта му („Любов“ на Боя Харизанова) – какво премълчаваме и колко лъжем от обич? Мъж помага на жена да погребат домашния ѝ любимец („Куче“ на Владимир Петев) – за кучето ли става дума, или за липсата на човек? Възрастен селянин приютява бежанец, но съселяните са против и викат полиция („Добри“ на Орлин Минчев) – докъде се простира нашата търпимост към другия? Шофьор спира автобус пред развален светофар („На червено“ на Тома Вашаров) – как реагират пътниците и кое стопля сърцата им? Майка отбелязва празника на дъщеря си въпреки неодобрението на бащата („Ани има рожден ден“ на Кирил Тодоров) – той ли е лошият, или нещо не е наред? Внук се завръща при баба си („Къщата“ на Яна Титова) – не е ли прекалено късно? И т.н., и т.н. Както виждаме, всеки филм може да бъде предаден с едно изречение… и един въпрос. Случките се реализират като „сюжет за малък разказ“ и в този смисъл рядко има разминаване между намерение, амбиция и краен резултат.

Няколко филма залагат на необичайност във фабулата или конструкцията и вдигат летвата на очакванията за ексцентрични решения, но, уви, по-често не успяват да устискат докрай на собствената си заявка. „Чело“ на Николас Акрабов е пропусната възможност за сюрреализъм – немотивираността на поведението на героя позволява навлизане в ирационалното. „Пеперуди“ на Стефани Райчева се приплъзва към детското светоусещане, а можеше да тръгне към гротеската и ужаса, които излъчва Койна Русева в тази безмълвна черно-бяла импресия. „Преди да заспя“ на Николай Тодоров ни подмамва с наивността на млада двойка, но с навлизането в мистичната гора задълбава в посока „Проклятието Блеър“ и лично аз съжалявам, че не продължава категорично в готическата стилистика. „Тя, която маха от влака“ на Камелия Петрова използва мотиви от едноименния разказ на Георги Господинов и като сценарна основа предполага всяка отделна фантазия-история на случаен минувач да бъде поднесена в различен жанр или стил, което за жалост не е потърсено.

Друг урок, който може да се извлече от късометражните филми, е използването на актьори и неактьори и тяхното естествено съчетание в кадър. Пак съществува прагматично обяснение (невъзможност да се платят хонорари или те да са символични), но търсенето на подходящи лица върви по други канали, не през рафиниран кастинг и понякога дава свежи и неочаквани решения. Например прекрасното разпределение на ролите на Ани Вълчанова и Стефан Денолюбов в „Скок“. Или на собствени открития, каквото е лансирането на Антоанета Петрова и Александър Алексиев във филмите на Павел Веснаков. Форматът в своя минимализъм предпоставя и някои находки в поведението на натуршчици, особено при кръстосването им с актьори. Така запомних златозъбестия мръсен купувач от “Шопинг”, изисканите “убийци” от “Услугата”, циганинът в “История с торта”, старата жена в “Заложна къща”, Илка Зафирова в “Добрият съсед”, Светла Цоцоркова във “Втори дубъл”, майката Антоанета Петрова във “Влакове”. И, разбира се, Асен Кукушев в “Демони”, където младежът поднесе в пет минути великолепен етюд по идентичност. Органичното присъствие на Катерина Робова като бабата в „Любов“, която за първи (може би и единствен) път застава пред камерата, както и на Ламин Бамба (чернокожият) и Йордан Петков (Добри) в „Добри“ вероятно би се пропукало при по-тежка и обемна актьорска задача.

Заради ниските бюджети обикновено филмите се снимат в естествена среда, може би с известно „додекоряване“. И често в реални апартаменти, къщи, сгради и т.н. В предизвикатество се превръща как да се обиграе често завареното, неутно, неподатливо, но най-вече ограничаващо затворено пространство. Находките са многобройни, особено когато фино обслужват идеята на филма. Сходните перални в малките апартаменти в София и Токио в „Жълто куче“ може да се противопоставят на всички непоказани различия в два толкова различни свята. Спортният магазин в „Шопинг“ и неговите артикули повече от думи игнорира присъствието на циганин в него. Панелките в „Парафиненият принц“ и „Чест“ задушават не само  героите, но и зрителя. Автобусът в „На червено“, стар и очукан,  не въздейства клаустрофобично, а някак замряло, със застинал чар.

Основната посока на постиженията е във въздействието с естественост и простота, с остроумни или оригинални хрумвания за цвят. Без да се подценява екзистенциалната проблематика, която е заложена в непретенциозни сюжети.