АМЕРИКАНСКОТО ПИСМО
„Писмо до Америка“ е една от причините да остана в България. Опитвала да разубеждавам приятели от заминаване с този филм.
Кадър от филма „Писмо до Америка“ (2000)
Като дете ми се стори много тъжно да си на умирачка далеч от дома. Вече съм на 24 години и разбирам всеки, който е емигрирал и не бих се била по-гърдите (както се бих преди) че ще съм тук завинаги, защото е светът е голям и спасение дебне отвсякъде 🙂
Кадър от филма „Писмо до Америка“ (2000)
Но този филм е запечатал хора и традиции, които вече са на изчезване. Всеки път рева, като дете направо цвилех. Тази липса на грандоманство, за сметка на смирение и мъдрост. Това приемане на съдбата.. ок. Не е „уау“ 🙂 но е живот.
Кадър от филма „Писмо до Америка“ (2000)
Хора живеят и копнеят за малки неща. На село. По средата на нищото.
Кадър от филма „Писмо до Америка“ (2000)
Обожавам колко честен е този филм. Няма нищо излишно. Чистота. Кара ме да се замисля за собственото ми зацикляне в желания, които излишно претрупват дните ми. Героите на филма не искат нищо излишно – само здраве и любов – пожелавам на всички ни същите копнежи.
Кадър от филма „Писмо до Америка“ (2000)
Пуста младост дебне навсякъде извън познатия маршрут.
Кадър от филма „Писмо до Америка“ (2000)
Всички баби в този филм са млади моми. Всички млади моми са баби. Светлана Янчева го доказва – играе баба, докато е на 30 и нещо години и го прави потресаващо. Беше ми хубаво да видя красотата в бабите, особено сравнявайки с днешната трескавост по вечната младост. Не е страшно да си баба, нормално е. Даже ми се струва готино.
Кадър от филма „Писмо до Америка“ (2000)
Филмът вярва в магия, която ни липсва днес, само 20 години по-късно. Може би и на нас ни трябва песен, която да ни излекува от вируси, лоши мисли, самота, суета и страх?
Ще я открием.
Аз почвам да я търся от днес.
Хайде с мен?
Автор: Мила Роберт
Рубриката „КИНОводител“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“
