fbpx
 

КИНОводител: Дзифтът на българския ноар

ДЗИФТЪТ НА БЪЛГАРСКИЯ НОАР

Всички знаем старата поговорока „Пиши каквото знаеш“, най-често приписвана на Марк Твен. Това твърдение е кратко и ясно, но бихме направили голяма услуга на света (или в този случай поне на родното кино), ако го променим на „Използвай това, което знаеш като (груба) основа за креативно писане“. Българските сценаристи и режисьори са прегърнали тези думи толкова здраво, че у нас най-често срещаме два вида филми – социални драми за безкрайните тревоги и оплаквания на българския гражданин и шумни комедии за досадни съседи и глупави блондинки. Идеята е българският зрител, след като така и така е решил да отиде до киносалона и да подкрепи творчески настроените си сънародници, да види своята действителност показана на екран и оплакванията си споделени. „Да, хората тук наистина са смачкани от корупция“, „Да, и моите съседи танцуват хоро в 4 сутринта“, „Да, това е България“. Няма пари за хляб (за билет ще се намерят, понеже зрителят често е в малко по-добро състояние и е готов да окайва отчаяния малък човек) и тези с възможност бързат да избягат.

Разликата между българския социален реализъм и например британския е, че в дори и най-повърхностните филми на хора като Кен Лоуч и Тони Ричардсън виждаме истински герои. Зрителят се припознава в универсални стремежи, качества и недостатъци. За да може социалният коментар да има ефект върху публиката, тя трябва да се интересува от хората на екран първо като човешки същества и после като жертви на социално-икономическия си статус. Героите в българския социален реализъм са недоразвити символи, целият им характер се свежда до това, че им се скача от мост. Човек не може да си представи техния живот когато камерите не са включени (но знаем, че е изпълнен с мизерия). Познатото, когато е толкова банално и буквално, се усеща чуждо. На мен щеше да ми е по-лесно да напиша текст за сенегалски филм. В американската киноиндустрия много се говори за т. нар. „diversity“. Разнообразието вече може да е станално самоцелен опит на студията да избегнат обвинения от публиката, но то е ключово за всяко изкуство. Гледането на чужда гледна точка, чужди преживявания и чужда култура обогатява нашата лична.

Кадър от филма „Дзифт“ (2008)

Заради причините, които току-що измрънках (подобно на български филм – „Освен пари за хляб, в България няма и качествено кино!“), избрах да пиша за „Дзифт“ – един от филмите, очевидно вдъхновени от чуждото. „Дзифт“ не е дори близо до велик филм, но успехът му е, че успява да постави нещо чуждо върху нещо българско. Филм-ноарът започва в Америка, но част от неговата традиция е режисьори от цял свят да взимат неговата рамка и леко да променят съдържанието й с определени аспекти от тяхната обстановка. Ранният френски ноар се пресича с „френския поетичен реализъм“ – вместо да поемат директно социалния реализъм, те са силно песимистични и стилизирани филми, които показват престъпния живот; най-известните представители от класическия период на френския ноар са Жулиан Дювивие (Pépé le Moko, Panique), Марсел Карне (Le Jour se lève), Жак Бекер (Touchez pas au grisbi) и Анри-Жорж Клузо (Quai des Orfèvres), както и някои филми на Жан Реноар (Фриц Ланг прави римейк на два негови филма като засилва ноар елементити – La Chienne се превръща в Scarlet Street, a La Bête Humaine става Human Desire). Британският ноар дължи дори повече на поетичния реализъм отколкото традиционния американски ноар в смесването на социален реализъм и стилизирано представяне на незаконни дейности. Освен, че са дори по-груби от френските и американските ноари, тези филми често се развиват по време на (The Small Back Room) или малко след (най-прочутият британски ноар – The Third Man) Втората световна война, като това е ключова част и в сюжета. Японският ноар е може би най естетически воден, игнорира социалните елементи и изцяло се фокусира върху членове на Якудза и хората, които се опитват да ги спрат. Куросава си потапя пръстите с филми като Stray Dog и High & Low, а от хората, изцяло фокусирали се върху ноар, днес помним Сейджун Сузуки (Tokyo Drifter, Branded to Kill) и Такаши Номура (A Colt Is My Passport).

Гледай Дзифт на gledam.bg

Кадър от филма „Дзифт“ (2008)

„Дзифт“ вкарва обичайните ноар елементи в социалистическа България, но не носи съвсем духа на класическия ноар. Ноарът, още преди да бъде определен като такъв, е най често B-movie. Второкласно забавление, заснето бързо и с нисък бюджет, често адаптирани от pulp книги. Криминалета, самолетни четива, със същата липса на престиж. „Дзифт“, който също е адаптиран от книга, е твърде излъскан за да носи същия мръсен, мрачен и евтин дух на повечето ноари, заради което често го наричаме нео-ноар. За да бъде нео-ноар, един филм не трябва просто да е „нео“, а да е самосъзнателен. Нео-ноарът осъзнава конвенциите и архетипите на жанра, и ги използва, за да създаде нещо ново, но което все пак умишлено се доближава до оригинала. Типичният ноар герой бива деконструиран, често в леко подигравателен начин. Изиграният от Жан-Пол Белмондо гангстер в À bout de souffle на Годар нарочно се опитва да прилича на герой на Хъмфри Богарт от филмите, които са го вдъхновили (както и целият филм), а Елиът Гуулд изиграва страхотна, контраинтуитивна версия на един от най-добрите образи на Богарт – Филип Марлоу – в The Long Goodbye на Робърт Олтмън. Всезнаещият детектив вече е изгубен и объркан, котка в свят на кучета, а задължителният глас зад кадър вече е непрестанно тихо мърморене и мрънкане („Няма пари за хляб.“). Ако нео-ноарът не деконструира тези архетипи, то той ги фетишизира, което е и подходът на Дзифт. Гласът зад кадър, фаталната жена, грубият диалог, черно-белите кадри – всичко е отведено извън вселената на филма и поставено в нашия свят, където придобива допълнителни качества от контекста на предшествениците си.

Кадър от филма „Дзифт“ (2008)

„Дзифт“ може да няма нужната груба и мръсна атмосфера. Не всяка реплика има киселият оттенък на тези в най-великите ноари. Може да не е „бисквитка пълна с арсен“, както казва Дж. Дж. Хънсекър в прекрасния Sweet Smell of Success. Не всеки кадър има мъгливата и мрачна мистериозност, която намираме в класиките. Захари Бахаров може да не е толкова небрежно елегантен, колкото Ален Делон във филмите на Мелвил, или толкова ясно да улява есенцията на ноара в поведението си, колкото Глен Форд, Робърт Мичъм или Бърт Ланкастър. Но е достоен, и предимно успешен опит да създаде нещо оригинално за България. Да смеси новото и старото, далечното и близкото, родното и чуждото. Той е най-успешният опит за българско жанрово кино, а това е нещо, от което отчаяно се нуждаем. И затова заслужава поздравления.

Кадър от филма „Дзифт“ (2008)

Автор: Павел Симеонов

Рубриката „КИНОводител“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“