fbpx
 

КИНОводител: За „кучето“ и лудото темпо

ЗА „КУЧЕТО“ И ЛУДОТО ТЕМПО

”Куче в чекмедже” – един филм, който лъха на моето детство, на това – най-истинското. Макар че съм родена през 91-ва година, смея да твърдя, че и аз се докоснах до онова безгрижно детство, в което стояхме на площадката зад блока до късно през лятото и майките ни викаха през прозореца за вечеря; в което най-забавните игри бяха навън; в което вместо последователи, колекционирахме миришещи листчета и салфетки… Истински безгрижно и щастливо детство.

Преди много, много години даваха “Куче в чекмедже” по телевизията и си спомням, че мама много се развълнува и ми обясни как обожава този филм и как е задължително да го гледам. Не бях доволна, че вместо да изляза да играя трябва да седя и да гледам стар български филм. Накрая не съжалявах! Смяхме се с мама, тя ми разказваше забавни случки от нейното детство…Така този спомен и този филм застинаха в моето съзнание. И оттогава, когато някой ме попита кой е любимият ми български филм, винаги посочвам него.

Наскоро пак седнах да го гледам и да си го припомня. Вече гледайки го с по-професионално око. Открих съвсем нови неща в него. Изключително ме впечатли играта на децата – такава лекота и искреност носеха. Работата с деца на снимачната площадка е труден процес. Явно режисьорът Димитър Петров е бил достатъчно търпелив и изобретателен, за да “опитоми” детската концентрация.

Кадър от филма „Куче в чекмедже“ (1982)

Целият актьорски състав е много добре подбран. В главната роля се превъплъщава Веселин Прахов, който според мен играе ролята си брилятно, въпреки крехката си възраст. Бях сигурна, че той ще преследва актьорска кариера, но уви. Днес той живее в Испания и се занимава с IT.
Не мога да не спомена и Павел Попандов, който прекрасно успява да излъже децата и да им продаде кучето Рошко.

Гледай и ти ``Куче в чекмедже``

на

Кадър от филма „Куче в чекмедже“ (1982)

Сюжетът, макар и прост, е докосващ. Близък е до сърцето на всяко дете и сега, когато го погледнах с окото на възрастен, а и на родител, мисля че в историята тайно се прокрадват и проблемите от онова време – за взаимоотношенията между родителите и децата, които са релевантни и до днес.
“Куче в чекмедже” носи лекота, но те кара да се замислиш, носи послание за малки и големи.

Честно казано, когато бях дете филмът ми се струваше доста по-динамичен и приключенски, отколкото сега. Разбира се, с постоянно бълващите нови филми и сериали това е абсолютно нормално, окото на зрителя е пренаситено. Да не говорим, че динамиката на западните екшъни /като поредиците за супер-героите/ тренира окото на малки и големи в “улавяне на секундата”. Чудя се дали това е в наша полза?!

Днес живеем в свят, в който минимум 2 устройства на ден ти звънят или напомнят какво трябва да правиш. Всеки има кола и може да стигне до всяка точка на града бързо, тоест опитваме се вместо да свършим едно нещо – да направим 5! Всичко е свързано с бързане. Дори децата ни порастват с думата “Хайде”. За мен старите филми за страхотно богатство, защото ни връщат в едно друго време. Тогава всичко беше по-бавно и спокойно и за мен лично са ценен урок – карат ме да търся и днес тази лекота.

Кадър от филма „Куче в чекмедже“ (1982)

Филмите като “Куче в чекмедже” са късче от нашия свят, точно такъв, какъвто беше. Запечатан завинаги. Днес и сега той ни пренася в не-толкова далечното минало и много точно ни показва и напомня как се е случвал живота тогава. Сравнявайки го със “съвременното” ни темпо, се чудя – не е ли това по-правилния подход. Мнозина обвиняват българското кино в дълги и протяжни кадри, ленност и съзерцателност. В “Куче в чекмедже” това е добре премерено. Дори и да съзираш “ретро” дължина в кадрите, това носи някак успокоение. Дава ти възможност да преживееш повече. Да предпочетеш тази емоционална дължина на кадъра, вместо светкавичните откоси на съвременното кино, където се загубваш в монтажа. Защо да не дадем шанс на чувствата да ни завладеят? Кадър от 5 секунди ти дава възможност да “надникнеш” по-дълбоко в преживяването на героите, вместо да се “мяташ” между математически пресметнатите едносекундни секвенции на яростните екшъни, които имат скорост, но нямат дълбочина. Разбира се, не говорим и за безсмисленото съзерцание на не-случването, от което страдат някои нови български продукции. Ясно е, че всички имаме собствен биологичен часовник. Няма кадър с перфектна дължина по хронометър. Но вътрешната динамика на кадъра, наситеността с емоции са по-важни от празното действие.

Аз много бих искала моята дъщеря да познава онова време, да знае какво е да тичаш свободно по улиците, да се разбираш с приятелите да караш колело следобед, без час! И винаги, някак си магично, всички да се появят по едно и също време. Силно се надявам да дисциплинирам себе си и да се науча да живея на по-бавни обороти. Днес! Без монтаж! Да мога да предам и на моето дете една малка част от онова време.
Една част… от “Куче в чекмедже”!

Кадър от филма „Куче в чекмедже“ (1982)

Автор: Валя Каролева

Рубриката „КИНОводител“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“