КИНОводител: „Вездесъщият“ и воайорът във всеки от нас
Кадър от филма „Вездесъщият“ (2017)
Беше краят на 2004 г. В българския телевизионен ефир се появи формат, различен от това, което зрителите бяха свикнали да гледат до момента. 12 непознати доброволно се отказаха от свободата и неприкосновеността на личния си живот за 3 месеца, влизайки в къща, в която щяха да живеят заедно в следващите 3 месеца. През цялото това време камери зорко следяха всяко тяхно действие, а под дейните ръце на редактори и монтажисти всеки битовизъм, всяко малко пререкание се превръщаше в драматично зрелище, запращано през телевизионния екран към любопитните очи на милиони зрители в страната.
Първият „Биг Брадър“ постави група българи в една експериментална среда, разголи живота и отношенията им по подобие на холандския оригинал и позволи на гледащите лакомо да изконсумират всичко преживяно от участниците.
И с това доказа в колко много българи, без значение от пола или възрастта им, се крие по един воайор. Някой, който при възможност ще допре ухо до стената или още по-добре – ще погледне през ключалката, за да види онези аспекти от живота на Другия, които не би трябвало да вижда.
Кадър от филма „Вездесъщият“ (2017)
Ето там ме върна филмът „Вездесъщият“ на режисьора Илиян Джевелеков. Към онова телевизионно доказателство, че някъде дълбоко (а понякога и не толкова дълбоко) във всички нас се крие по един воайор. По един, който иска да гледа през ключалката, прозореца, дупката в оградата… или обектива на камерите, които сам е поставил.
Защо към „Биг Брадър“, а не „1984“? Защото първо е изкушението да погледнеш; да направиш онова, което се приема за табу. Едва след това идва осъзнаването, че това да гледаш ти носи власт на другите. После се появява и другото изкушение – да използваш тази власт. След това… потоп.
Но не и във “Вездесъщият”. Сценарият на Джевелеков не изпуска важния момент с последствията от решенията, които взимаме. Главният герой, Емил (Велислав Павлов), постепенно се загубва в своя собствен бигбрадърски експеримент, който се опитва да оправдае с работата по следващата си книга.
Кадър от филма „Вездесъщият“ (2017)
Слага първата камера, за да реши проблем. Впоследствие камерите стават две-три-много и те самите се превръщат в проблем. В зависимост. В нужда. Емил спира да живее собствения си живот и да комуникира пълноценно с хората в него – близки, семейство, колеги, а вместо това ги наблюдава отстрани с настървението на читател, увлечен по драматичен роман.
До момента, в който не започва лека-полека да се възползва от наученото от своите многобройни механични очи. Колкото изкуствени са те, толкова неестествено е и всичко, което прави. Не се изгубва в любовна връзка извън брака си, а създава капан за обекта на своя интерес. Не действа като лидер, за да озапти и оползотвори енергията на младия си, амбициозен служител, а дебне за грешка, с която да оправдае уволнението на по-младия лъв в прайда. Не полага усилия да спаси брака си, а използва видяното, за да тормози с подмятания вече отдалечената си съпруга.
Знаещият се превръща в манипулиращ. Защото информацията е власт, която постепенно покварява Емил. Вместо да описва видяното, той започва да насочва действието, сякаш не става дума за живота на истински хора, а на персонажи от страниците на книгата му.
И тогава идват разрушителните последствия. Темата за воайоризма изпъква във “Вездесъщият”, защото самият филм е нейно олицетворение – впримчва те в историята си и те кара да гледаш, макар същевременно ти се да се чувстваш като съучастник в похожденията на Емил. Носи ти удовлетворение, когато нещата се развиват в негова полза, и те засипва с вина, когато доверието на наблюдаваните се оказва предадено, а животите им започнат да се сриват заради техния Вездесъщ “колега”, “приятел”, “баща”, “любовник”.
Кадър от филма „Вездесъщият“ (2017)
Дори филм с това име обаче не е имунизиран срещу някои проблеми на родното кино. Тук вмъкваме и характерното театрално изговаряне на някои реплики тук и там (хайде де, не сме на сцена!), за което понякога вина има сценарият. На хартия някои завъртания и дълго обмисляни изрази може би звучат добре. Когато ги сложиш в устата на истински хора обаче, звучат заучено, неестествено, вадят те от филма. За щастие, не са чак толкова много, че да не можеш да се върнеш обратно.
Самите основни персонажи водят живот, който ги дистанцира от гледащия. Обитават самия център на София и по-високите етажи на средната класа у нас. Емил е отдаден на творчески професии – директор на рекламна агенция и същевременно писател. Съпругата му е психотерапевт.
Въпреки че бракът и животът им е помрачен от добре познати ежедневни проблеми и предизвикателства, именно професионалните им занимания и средата им биха затруднили немалко зрители да се поставят на тяхно място. Въпреки това имат своето обяснение – творческото любопитство на Емил го тласка към бездната отвъд невинното (има ли такова?) воайорство, докато съпругата му не успява да сглоби собствения си разпадащ се живот, макар да помага на други хора да правят точно това.
Кадър от филма „Вездесъщият“ (2017)
Не че сюжетът на “Вездесъщият” не би могъл да работи и с главен герой таксиметров шофьор или касиер в супермаркет – както казахме, любопитството ни е вродено, но просто трудно би могъл да се цели в аудитория отвъд родната ни оруелска къщурка – към пазари с много повече зрители, които също носят слабостта човешка към пъхането на носа си в чуждите работи. В свят на воайори за филм като “Вездесъщият”, вклиняващ се в обсесията ни към живота на другия, винаги ще се намери публика.
А именно натам трябва да се ориентира българското кино – към универсални истории, излизащи извън рамките на собствения ни бит, култура и исторически комплекси. Стига от соца сюжети драматични, за тях в Европа и света са малко апатични, би изпял поетът.
“Вездесъщият” не носи този голям проблем, от който българското кино все още не може напълно да се отърси. Другите му недостатъци пък са достатъчно пренебрежими, за да са тези два часа достатъчно ангажиращи и приятни за зрителя.
Че и по своему поучителни. Скорошно негово гледане съвпадна със съвета на ветеринарния ни лекар да вземем една камера за вкъщи, с която да следим какво прави болния ни котарак, докато сме на работа. Никаква полза за стресирания домашен любимец, но предполагаемо спокойствие за нас като стопани.
Представих си се как стоя в офиса и подобно на Емил и се взирам в екрана на компютъра и наблюдавам празния апартамент, в който рижавият котарак се чуди дали да бутне някоя книга или да надраска любимата си табуретка. Представих си как това е само началото.
Излишно е да казвам, че ще мина и без камери. Невежеството е блаженство. Нали, Вездесъщи?
Кадър от филма „Вездесъщият“ (2017)
Автор: Антон Биров
Рубриката „КИНОводител“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“
