fbpx

ЗАД КАДЪР

Как се прави къс филм?

Не всеки къс филм може да направи това – да те отведе на пътешествие, което трае цял един човешки живот. „Коловози на времето“ е изключително смел режисьорски дебют в жанра магически реализъм, който напомня за тиктакащите часовници във всеки един от нас. Лентата е снимана в продължение на повече от година и така за 30 минути пред очите на зрителя минават 4 сезона и… близо 50 години.

Именно от сложността на този дълъг процес се роди идеята да създадем рубриката „ЗАД КАДЪР“. В нея ще ви разказваме от първо лице за всички стъпки, от малките до големите и от началото до края, през които преминава един филм, докато стигне до зрителите си.

Автор на рубриката е Велианна Кашева, режисьор и продуцент на филма.

КОЛОВОЗИ НА ВРЕМЕТО

I. Идеята

„КОЛОВОЗИ НА ВРЕМЕТО“ ИЛИ ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ИДЕЯТА ЗА ЕДИН КЪС ФИЛМ

Как cе раждат Идеите? И как ce превръщат в реалноcт? Колко пъти cе cлучва най-мощната cпирачка да е именно cобcтвеният ни ум, който ни пази, заcтрахова ни cрещу провали и повтаря: „не, не… това няма как да cтане… това е твърде голямо за теб…“. Да напишеш кино сценарий е понякога спонтанен, понякога стремителен и еднопосочен, а друг път – страшно дълъг път, по който всъщност път няма. Все едно си на средата на голо, безкрайно поле, което се шири докъдето ти стига погледът, и някой зад теб ти казва: „А сега тръгни по пътя“. Такъв беше моят случай с първият ми късометражен филм.

Какво опитах, докато стигна до истинското начало? 1) Опитах се да развия история по моя собствена идея – не стана. 2) Прочетох двуметрова купчина книги с къси разкази и опитах да донапиша някои от тях като сценарий за филм – не стана. 3) Прочетох още една двуметрова купчина, търсейки моя разказ, онзи, за който наистина ми трепва нещо и който наистина чувствам като че аз съм написала, преди да се родя. Намерих го, казах си „Това е твърде сложно за мен и прибрах книжката някъде, където да не я виждам. Сърцето обаче чеcто вижда по-добре от ума… Шеcт меcеца по-къcно отворих пак на cъщата cтраничка, показах я на профеcор Дюлгеров и cъc cъщия този cтрах в едната ръка и цялата ми лудоcт – в другата, чух отговора му, който вcъщноcт вече знаех…:

„Това е твоят филм. Този разказ мирише на кино!“…

Това cе cлучи преди повече от три години. За това време, „Коловози на времето“ премина през хиляди транcформации – като вcяко живо нещо. А какво по-живо от идеите ни, които дишат в наc, дори да им вържем очите?

 

Картина на Ваник Авакян, „Новите идеи“

II. Главната роля

“КОЛОВОЗИ НА ВРЕМЕТО“: ДА ИЗБЕРЕШ ГЛАВЕН АКТЬОР 

Обичам да си спомням как започна всичко – с вдъхновение от един разказ, а после лавина от срещи, които малко по малко започнаха да му вдъхват живот. „Коловози на времето“ е една история, силно концентрирана около живота на само един човек, на една личност. В такива ситуации за режисьора е много важно да намери не просто добър актьор, а най-най-правилния човек, който да заживее в дрехите на точно този главен герой…

Започнах да гледам представленията, на които ходя, с друго око – това на един скрит в сянката на публиката търсещ човек. На точно това представление обаче, по вечния Чехов, отидох без никакви очаквания – просто защото обичам Чехов. Беше броени седмици след като историята беше заживяла вече в ума ми. Почти съм сигурна, че беше 12-и януари, 2017-та година. На сцената излизаха кой от кого по-живи и силни актьори, аз им се радвах искрено, и така докато в единия от епизодите под прожекторите се появи млад мъж с шапка, който просто, без да ме пита, облече дрехите на Виктор – моят главен герой. Бях абсолютно сигурна, че е той.

Представлението беше „Човекът, който искаше“, а актьорът магнит – Владимир Димитров.

Пък аз бях един плах режисьор в сянката на публиката, или човекът, който много искаше да вдигне телефона и да го покани… Събирах смелост за това близо месец, въпреки 7 годишния ми опит като журналист, разговарял с кого ли не.
Разговори като този обаче, се помнят дълго.

А роли като тази, в която ще го гледате скоро – още по-дълго.

III. Сценарият

КАКВО НАИСТИНА ОЗНАЧАВА ДА ПИШЕШ ЗА КИНО

Ако си представяте писането на сценарий като уютен, вдъхновен процес до чаша кафе (разбира се, като на снимка) – грешите… 🙂

Писането на сценарий е преди всичко дълъг процес. Бавен и труден. Хаотичен. Идеите се раждат и умират хиляда пъти, докато намериш Най-Твоята. А после, когато най-накрая я разпознаеш, започва истинската битка със собственото ти въображение… Героите се появяат и изчезват, картините непрекъснато се променят, а всяка прочетена книга или изгледан филм добавят нови нюанси към собствения ти прочит на идеята.. .

Изобщо, какво означава да преведеш едно литературно произведение на езика на киното?

1) Да го направиш действено. Сюжетът на всеки кино сценарий, чара на всеки кино сценарий, характерът на всеки кино сценарий и изобщо каквото се сетите на кино сценария произтича от действията, заложени в него. Това може да е само една случка (в някои къси филми), но разработена с много внимание към детайла. 2) Да се освободиш от любовта си към литературната творба и да приемеш филма си като отделно, живо произведение на изкуството. Това може да е малко болезнен акт, но пък резултатът от него е чувство за абсолютна свобода. Появяват се цели нови сцени, нови герои, нови случки… После пък много от тях – в моя случай един тих свещеник, някакъв завистлив фотограф, група хипита, които се радваха на живота насред разрухата – си отиват, преди да „завъртиш камерата“. Но спокойно, те винаги го правят с разбирането, че в историята трябва да останат само онези Герои, които наистина живеят в нея. А после невероятните актьори, с които режисьорската работа те среща, ще напълнят тези образи с цветове, с кръв, с живот…

Писането на сценарий наистина е вълшебен процес, празник на свободата. Просто е нужно канско търпение, за да минеш през него, и много воля – да сложиш един ден точката. 🙂

Благодаря на проф. Георги Дюлгеров и на колегите от майсторския клас за откровеността и помощта, абсолютно незаменими в първото ми пътешествие по този път…

IV. Екипът

ДА НАМЕРИШ ПРАВИЛНИТЕ ХОРА

Сред артистите има една шега, че театърът е колективно изкуство, пък киното било просто седмото… Нямам нищо против това обожание, честно. Познавам мириса на прахта по сцената, докосвала съм се до истинността, която трябва да се случи на нея, заложена сякаш в самата идея на театралната мистика. ОБАЧЕ! Готова съм да говоря 1001 нощи по въпроса защо киното е най-екипното изкуство на земята, и колко красиво е когато сред тези хора откриеш не просто съмишленици, а приятели, които остават и след финалните надписи…

Едно от най-хубавите неща на това, да си режисьор, е, че имаш свободата да работиш с когото искаш. И точно затова трябва да направиш тези избори съзнателно, мъдро, подготвено и т.н. по веригата… НО преди всичко, ако си млад режисьор и четеш това, най-важният съвет, който мога да ви дам, преди да избереш всяко едно човече от кино семейството си, е: слушай сърцето си. Киното е любов. И точно като в нея, магията в кадър и зад кадър се случва тогава и само тогава, когато „има нещо“ във въздуха, което няма как да обясним с опита или знанията на когото и да било…

За да направя този текст малко по-конкретен, ще го разделя на съвети в две части: как да подходим при избора на

1) екипа на филма
2) партньорите на продукцията

ДА СЪБЕРЕШ ЕКИП или цялото „кино войнство“, което ти е нужно

Всеки, който не е присъствал на кино сет, се изумява при първата си среща с тази тежка и голяма машина. Наблюдавах реакциите на моите приятели, които бяха на терен, и ми беше интересно да видя в очите им моята лична изненада, която за пръв път се докоснах до снимачна площадка.

За да заснемеш нещо качествено, ще трябва да си намериш: актьори, оператор, асистенти на оператора, осветители, понякога и грип, оператори на звука или sound guys, асистент-режисьори, скриптър, сценограф, асистенти на сценографа, гримьор и стилист, минимум един PA (production assistant), шофьори с коли, които реално ще са хората от екипаТолкова много хора са ти нужни за един късометражен филм, че в началото може да е направо плашещо как ще ги докараш всичките тия човешки същества на терен… Първо как изобщо ще ги убедиш, че си струва да ти помогнат, после – как ще си напаснете графиците за тази ваша кауза, и не на последно място – как точно ще ги ръководиш, когато щракне клапата най-после. Това все пак ще са хора с много повече опит от теб, хора, с идеи, представи и знания, по-тежки от твоите. Ако нямаш такива скрупули преди снимките, си късметлия. Аз обаче съм сигурна, че поне половината от тях тревожат минимум 70% от хората, стигнали до първия си режисьорски опит. И слава богу. Защото ако не те мъчат подобни въпроси, може би въобще не осъзнаваш колко отговорна работа си си измислил. Вярно, не строим совалки. Но работим с доверието, емоциите и времето на всички тези хора, които застават зад нас. Адски голяма работа е това. А сега на въпроса…

Откъде могат да дойдат тези хора?

Най-често, това ще са:

– твоите колеги от курса – те са винаги насреща и това е най-хубавото!
– познати колеги, с които си работил в други филми – това са ценни контакти, използвай ги без колебание
– техни приятели – ако си се доверил на някого, довери се и на преценката му, най-вероятно няма да съжаляваш
– твои приятели – организационна помощ, статисти, неспецифични, но важни задачи – приятелите ти ще се впуснат с кеф, гарантирам ти го, а после ще качват снимки навсякъде и ще разказват за този супер як снимачен ден, след който ти си спал 13 часа
– приятелите на твоите приятели – колкото повече, толкова повече
– семейството ти – тях въобще не ги подценявай. В моя филм майка ми и бабите ми осигуриха закуските на поне половината снимачни дни, а най-вкусната салата на терен беше пак с градински домати!.. О, да, и за това ще трябва да помислиш, макар да ти се струва супер далечно в момента. По-важно е, отколкото допускаш. 🙂
– и най-страшното: хората, които не познаваш лично, гледаш от 6-ти ред в залата или от екрана, но с които си сигурен, че искаш да работиш и трябва да се пречупиш да поканиш. За установяването на точно този „първи контакт“ ще пиша подробно в следваща статия, а засега само ще обърна внимание, че ако искаш да намериш правилните актьори, трябва да познаваш много актьори… Да гледаш театър – при това всякакъв театър, от учебен до експериментален, да следиш отблизо киното и дори сериалите ни, просто за да имаш максимално широк поглед върху имената, талантите и динамиката на актьорската сцена у нас. А ако решиш да работиш и с непрофесионални актьори, това изисква преди всичко да си възпиташ страхотна сетивност и интуиция, почти колкото Special Agent Cooper от Туин Пийкс и, щом си решил, да я следваш. С категоричност.

Обръщам специално внимание на последното – интуицията… Дори да ти звучи странно. Помисли – как „избираш“ приятелите си? Или работата си? Или книгите, които четеш? Във всеки от тези случаи има зрънце енергия, която е по-силна от логичните доводи, които са те довели до „този неясен обект на желание“. Е, имай предвид, че филмът, който ще създадеш, е нещо като книгата, която ще прочетеш на глас в обедната си почивка сред приятели. И цялото това време-пространство трябва да е пълно с желание. Ако дори само един човек не е сигурен защо е там, повярвай ми, ще се усети. Попадала съм на такива терени, в други филми. Не търсиш това.

Другият ми практически съвет тук е да събереш хора с разнороден опит. Колегите ти от курса, също като теб, искат да се учат. И няма нищо по-сладко от това, да се учите и да бъркате заедно. Наред с тях обаче – покани, абсолютно смело и усмихнато, хора, от които можете да се учите. Ти сам ще прецениш как точно да разпределиш този баланс. Ако имаш повече неопитни хора около себе си, предвиди си повече време за снимки. Всъщност, прави го винаги, когато имаш възможност. Още след Ден 1 ще разбереш какъв лукс е това… 😉

Толкова за творческото обединение на силите! Остана да поговорим и как да спечелим подкрепата от хора, които ще направят реализирането на всичките ви щури идеи възможно… Горивото на целия ви мощен, амбициозен и пълен с вяра самолет, готов да литне… Или казано простичко: партньорите и спонсорите, които ще ти повярват. 

(Следва продължение)

V. Партньорите

ДА НАМЕРИШ ПРАВИЛНИТЕ ХОРА (ВТОРА ЧАСТ)

Киното е скъпо удоволствие, или както казва една колежка – „аристократична работа“. Всеки ще ти го каже, но това не бива да те отказва, ако наистина имаш какво да кажеш на тоя свят в картини.

Когато си студент, много хора ще са готови да те подкрепят даже безвъзмездно, защото знаят, че началото е най-трудно. И ще си им благодарен до небето, че го разбират. Дори и това обаче не те спасява от неизбежните разходи за наем на качествена техника, осветление, гориво, храна, костюми и реквизит… Колко точно означава всичко това – зависи от теб, от спецификите на филма и от нещата, на които държиш. Във всички случаи обаче трябва да си готов да намериш финансова подкрепа.

Докато си студент, основните начини за това са в общи лини следните:

1) Конкурси за сценарии

Проучи актуалните варианти към момента; аз бих могла да те насоча към Неконформистката алтернатива, Американската фондация за България (и двете организации подкрепиха моя филм „Коловози на времето“, така че шансът е реален!), Национален фонд култура, фондация Стоян Камбарев, плюс още поне 1-2 тематични конкурса, които се появяват през годината… отваряй си очите за такива възможности! Добрата новина е, че документите за кандидатстване на много места са сходни, така че разпишеш ли веднъж качествено идеята си, останалото е сравнително лесно.

2) Подкрепа от учебното заведение

Проучи как стои въпросът и действай, възможно е да имаш опции. Посъветвай се с колеги, които вече са минали по този път, и не се плаши от “бюрокрацията” – щом някой я преодолял преди теб, можеш и ти. А ако познаваш човек, който по-добре от теб се справя с тази материя – помоли го за съдействие. И се чувствай късметлия – това е твоят ПРОДУЦЕНТ, рядка порода по нашите земи, и точно затова – безценна! Той би могъл да ти помага по всеки един от изброените тук начини.

3) Частно финансиране или партньорство.

За мен това беше най-трудното. Но научих безценни уроци, опитвайки, буквално от нулата, да намеря път. Ето кои са те:

– ПЪРВО: подготви се добре. Облечи тази дълбока вяра в идеята си в най-добрата форма, за да можеш да запалиш отсрещния човек да повярва в това, което ще му споделиш. Първо – отговори си сам на най-важните въпроси за проекта ти и смисъла му, второ – визуализирай тези отговори. Аз например бях подготвила една кратка (подчертавам, кратка), но много информативна и визуално атрактивна презентация на проекта ми. PowerPoint може да прави чудеса, ако наистина имаш добра идея. Получих много комплименти за това представяне на идеята ми – от хората, които в крайна сметка ни подадоха ръка.

– ВТОРО: таргетирай добре хората, които ще потърсиш. Помисли не само на ниво сценарий и продуктово позициониране, но и на ниво идеи – кои са ключовите послания в твоя филм? С кого ще резонират? Кои брандове изповядват дълбоко твоите идеи, които искаш да предадеш на света? По-добре да се свържеш с 10 фирми, но точните фирми, отколкото да спамиш с прекрасната си презентация пощи на хора, които дори няма да кликнат на писмото ти. Проучи още кои компании имат практики да подкрепят социални или културни проекти, ще се изненадаш колко много такива има на нашия пазар.

– ТРЕТО: за да получиш, трябва да дадеш. Никога не търси хората само с нагласата, че те са длъжни да ти помогнат само защото имат средствата. Трудно ще намериш спонсори, много по-лесно ще намериш партньори. Хора, които вярват в идеята ти искрено, и за да е честно – ти също ще им дадеш нещо от своя страна. Мисли отвъд “лого на всички рекламни материали”. В днешно време има много начини – онлайн и офлайн, да предложиш поле за благодарност. Мисли за времето на премиерата – с какво може да обогатиш това събитие и как важните ти партньори могат да бъдат представени там? Мисли и за след това – още преди да заснемеш филма си, помисли как и по какви канали той може да достигне до максимален брой хора. Не разчитай на хипотетични фестивални участия – мисли мащабно, потърси платформи, ресурси и медии, които са готови да те подкрепят минимум с писма за намерение. С това ще покажеш на хората, които ще потърсиш, че имаш визия за проекта си и съвсем сериозни намерения за бъдещето му; че този филм няма да “свърши” забравен на някой хард диск. И не на последно място – говори с твоите потенциални партньори какви идеи имат самите, от какво имат нужда и как ти можеш да им го дадеш. Може би с уменията си може да изработиш нещо за тях, което ще им е от страхотна полза. Ето така, стъпка по стъпка, ще създадеш партньорства. А няма да се чувстваш, че просиш помощ (неизбежно усещане при първите такива разговори… важното е как ще надградиш и в какво ще го трансформираш).

4) Crowdfunding кампания

Това е нещо, което аз така и не направих, затова най-добре сам да се запознаеш със спецификите на различните платформи и да прецениш коя е най-добрата за теб. Опция е, все повече хора го правят, при това успешно. Поразгледай примери от български и чуждестранни такива, говори с човек, който вече е минал по този път и се опитай да извлечеш максимално полезна информация от всевъзможни източници.

5) Помощ, различна от финансова

Ето тук в действие влизат всички онези прекрасни хора, които са твои приятели, приятели на приятели, и тн. За абсолютно всяко нещо, което ти е нужно – от елегантно сако за някой от актьорите, до начин да придвижиш плавно камерата си без dolly, помисли за всички възможни варианти и хора, които могат да ти помогнат. Всеки един дори най-дребен реквизит може да бъде намерен; техническите решения също съществуват винаги по повече от едно – предизвикай креативността си. Съветвай се с хората от екипа ти, доверявай им се, питай… Търси винаги най-ефективното решение на задачата, дори да не е най-лесното. И разбира се, приеми, че няма как да си позволиш всичко, което искаш. Както се казва, разликата между режисьорът и продуцента е, че режисьорът иска хеликоптер, а продуцентът му обяснява защо няма как да има хеликоптер… Ако си режисьор и продуцент на първите си проекти, за да избегнеш шизофренията между тези двамата, просто мисли креативно и вместо хеликоптер… пробвай с 50 балона с хелий може би? Дрон? Летящ слон? Схвана идеята. 🙂

Да обобщим: ако искаш да създадеш хубав филм, подготви се психически, че за това трябват средства. Колко – зависи от теб и от същината на проекта. Ако са повече – отдели си време и усилия да ги намериш. Начини има, стига да подходиш правилно. А правилно, значи да си подготвен, целеустремен и най-вече – страшно заразителен във вярата си, че в този твой проект има смисъл. 

VI. Работа с актьори

ДА ПОДГОТВИШ АКТЬОРИТЕ

Сядам да пиша тези редове и си казвам: “Брей, от къде това самочувствие!? Направила си един филм. Хората учат между 2 и 4 години за тия неща, а после цял живот…” И се сещам, че целта на цялата тази рубрика НЕ е да уча някого как се правят нещата, а да споделя моят скромен, но много ценен опит от моите първи стъпки…

Най-ценното, което научих за работата си с актьорите, е че аз не работя с актьори, а с хора. 

А колкото повече човек познава тези, с които работи, толкова по-хубаво става всичко.

Всички техники, идеи и теории нямат никакво значение, ако ги прилагаш на сляпо, просто защото си мислиш, че са верни. Това, което един режисьор иска от актьорите си, е в крайна сметка да бъдат. И за тази цел абсолютно задължителната изходна позиция е да знаеш кой стои пред теб. Какво на практика означава това?

Винаги, когато съм работила с професионални актьори, това са били хора, върху които имам системни наблюдения. В тези наблюдения ти изучаваш човека – кое му е присъщо, къде се разтваря най-много, кои са онези фини моменти от работата му, които лично теб те докосват най-силно и как би могъл да стигнеш точно до тези измерения… После идват срещите, разговорите, понякога те прерастват в трайно приятелство. Разбираш много за човека – какъв е той самият, какви са възгледите му за света, какво чете и гледа, кое го вдъхновява, през какво е преминал, от какво го боли,  в какво вярва… В тази комуникация всяко кътче от личността до което те допуска човекът отсреща, е безценно. Не за теб като режисьор, а за теб като човек. В този обмен на идеи се случва обмен на същности. И само чрез него е възможна абсолютната магия на изкуството всъщност. Усещането, че си “там”, няма как да го сбъркаш, затова няма да го описвам.

Всъщност открих, че всичко това е валидно, без значение кой стои до мен пред камерата – професионалист от Народния театър или мой приятел от детството, на когото съм поверила малка роля. Общото във всеки случай е доверието, с което съм подхождала към тези хора. И когато те го усетят, се справят. Затова е много, много ключов моментът, когато коригираме актьорите, с които работим. Да внимаваме, без да искаме, да не вменим на никого усещането, че не се справя, че не е достатъчно добър. Вместо това – просто се опитвам да обясня съвсем ясно каква е крайната цел и задачата на човека. И го оставям да стигне до нея. Разбрах, че актьорът има нужда от две основни неща: да знае кой е и каква му е целта. Нищо повече. Силно вярвам, че стигането до тази цел е един общ път. Не смятам, че режисьорът трябва да задава абсолютно ясна маркировка по цялата пътека до върха. Намирам това за подценяване на творческата енергия на човека до теб, сякаш е някакъв “инструмент” на твоите идеи, и това ми се струва абсолютно погрешно.

Разбира се, не всеки се чувства добре в тази свобода – и това е другият голям урок, който научих. Няма принцип, правило или идея, която да работи еднакво добре за всички. Когато до режисьора стои човек, който има искрена нужда от много ясни насоки – той трябва да ги даде. Само чрез тях този актьор може да стигне до нужното спокойствие, което ще му помогне после да се освободи от насоките и пак да бъде това, което се иска. Това е особено важен извод, който подарявам щедро на всеки заинтересован, след като си позволих да смеся актьори от всякакъв калибър – от абсолютни професионалисти с 50 години професионален опит, до 4-годишния ми братовчед. И да, всеки от тези хора е еднакво безценен. Просто защото без него всичко би било друго. 

Накратко, режисьорът не работи с актьори. Работи с хора. И колкото по-дълбоко го осъзнае, толкова по-бързо ще стигне до онези сладки моменти, в които просто си казваш “ето това е…”

VII. Правилните локации

ПЪТЕШЕСТВИЕ В ТЪРСЕНЕТО НА ПРАВИЛНИТЕ ЛОКАЦИИ

Не мога да не отбележа, че търсенето на локации ми е страшно любим момент.

То е едно пътешествие, което успява да те заведе на чудни места в света навън, а и вътре в теб, защото всяко подходящо място рисува сцените и случките в главата ти по абсолютно свой начин… Докато търси къде да го заснеме, един режисьор изживява филма си стотици пъти, а това е незабравима работа!

В нашия филм търсенето на локации се изразяваше в обикалянето на стотици гари и научаването наизуст на всички интериори на вагони в БДЖ. Това само по себе си често водеше до куриозни моменти…  Представете си един човек, който слиза от влака на някаква забита в планината гара и буквално 3 минути по-късно се качва на влака в обратна посока. “Човекът с кинокамерата” е едно странно око, още от времето на Дзига Вертов. 😉 “Снимам едно филмче и затова обикалям и търся най-хубавите гари”, обяснявах все с усмивка, по най-простичкия възможен начин, а хората ме изпращаха с пожелания за успех и здраве…

Няма да е пресилено, ако кажа, че обиколих България. С изключение на крайморските релси, съм видяла почти всички гари по другите трасета. Защо това беше толкова важно ли?

Защото във всеки добър филм, локациите са част от драматургията на филма, а сценографията по тях – част от визуалното доизграждане на един изцяло нов свят.

Ако трябва да обобщя в един топ 10 най-важните неща, които научих в това приключение с аромат на релси, те са:

1) Човек винаги първо трябва да знае какво търси, и защо го търси. В нашият сценарий например четирите гари трябваше да вървят по линията “величие – дом – разруха – илюзия”. Много е важно това: да знаеш какво трябва да носи мястото; само така може да се надяваш, че видиш ли го – то само ще се избере…

2)  Задължително е в даден етап от огледите те да се правят заедно с МИНИМУМ оператор и сценограф. Аз предпочитах началната селекция да правя сама, за да не губя излишно време на хората ми, и когато харесам нещо – да се върна с тях на място. Заснела съм наистина стотици гари през прозореца на влака, а заедно сме обиколили десетки от тях. И това наистина бяха едни паметни, весели, безкрайно сладки пътувания…

3) Силно препоръчително е да се оглеждат местата в правилното време. Ако е екстериор – в правилния сезон, в правилните метеорологични условия… Сценографът и оператор мислят и за неща като от къде пада слънцето, накъде е сянката, и тн. Изумително е колко изчисления се взимат предвид, за да се построи най-добрата картина. А сезонът е тоооооолкова определящ, че мога да напиша три статии само за това. Но ще кажа само, че ако не искаш да събираш чували с листа като реквизит, или ако не искаш да се молиш сутрин, обед и вечер тези толкова хубави кестени да не прецъфтят, докато дойде снимачният ти ден, то просто огледите трябва да се правят в правилното време. 🙂

4) Оглеждай добре. Oт един добър оглед се раждат много идеи за кадри, гледни точки, за действия, за цели нови линии в сценария понякога. В моя случай откриването на един съвсем случаен графит зададе тона на целия филм впоследствие… Много е важно да си позволиш да дорисуваш наум, смело и вихрено, заедно с екипа си.

5) Одекоряването на локациите е пипкавата работа на сценографа и неговите асистенти. Той сам ще вземе предвид всички цветове, размери и материали на нещата, ще ти предложи всевъзможни красоти и хитрости, но тук отново първото условие е – трябва да знаете какво се търси в задачата. За какво говори тази сцена, какво внушава?

6) Екстериорите са също много силен декор, такива каквито са. Оглеждай от всички гледни точки, във всевъзможни крупности. От правилно избраните екстериори се раждат тези най “картинни” кадри, за които после хората говорят…

7) Никога и по никакъв повод не си позволявай да търсиш локация в последния момент и да я обясняваш с телефонни разговори, клипчета и снимки във вайбър. Това боли. Точка.

8)  Творческата страна в избора на локации е важна, но мисли и за логистиката. Всеки километър по-далеч е една чанта с трудности. На първия снимачен ден в “Коловози на времето”, който пак да спомена – беше първият ми снимачен ден в живота – отидохме от София до Велико Търново. ВЕЛИКО ТЪРНОВО! 16 души, на които трябваше да подсигурим придвижването, храната, нощувката… Беше величествено. И адски трудно. Нямаше по-благодарен режисьор от мен, че това чудо се случи, и по-виновен – когато видях умората на хората. Спести им я поне ти. 

9) В идеалния случай – всеки оглед на локация се случва не само с оператор и сценограф, а и със звукооператор, осветител, първи асистент режисьор, директор продукция… Все хубави хора, всеки от които задължително трябва да познава терена преди снимачния ден. В студентския случай – много често тези хора ще са заети, особено ако снимаш като мен – в различни сезони, 7 дни в продължение на една година. Затова поне когато е избрана локацията, опитай да ги заведеш там преди да ударите клапата.

10) Това може и да ти е смешно, но не забравяй, че през тези 12 часа ще ви трябват ток, храна, вода  и тоалетна. 🙂 За това по принцип мисли директорът продукция, но ако го няма с теб по време на началните огледи – то не забравяй… ток, храна, вода и тоалетна! Не е смешно, наистина.


Ами това е… Bon voyage, мъдър и вдъхновен избор на всеки, който в момента е на това пътешествие… Неблагородно завиждам, защото ясно помня колко е хубаво!

VIII. Костюмите

ДА НАМЕРИШ ПРАВИЛНИТЕ КОСТЮМИ

Едно от най-важните неща, които запомних от лекциите на професор Дюлгеров, е, че в киното образът на актьора започва от костюма. В театъра костюмите се шият последни, но театърът работи с много абстракции; в киното всичко трябва да мирише на истина.

Да намериш правилните костюми, е истински купон всъщност! Най-верният приятел на всеки режисьор и художник по костюмите са second hand магазините, по ред причини. Първо – бюджетни, разбира се. Второ, и може би по-важно дори, е, че да облечеш актьор с чисто нови дрешки (освен ако образът му не е на изгладен до последна гънка костюмар), е всъщност грешка. Дрехите трябва да са “обживени”; да имат достатъчно история, за да могат да стоят естествено и леко върху човека, а не стерилно.

При избора на подходящ костюм се взимат под внимание страшно много фактори:
– образът на героя – какво работи, какъв е социалният му статус, възраст, светоусещане, типаж. В нашите “Коловози на времето” главният герой преминава през четири възрасти от живота си, три от които се играят от един и същ актьор (Владимир Димитров). Беше много важно за всяка от тях да намерим правилния костюм, който да отговаря не само на възрастта му и на сезона, но и на вътрешните промени, които протичат в него с изминаването на времето.

Друго интересно предизвикателство беше да намерим сакото на главния архитект (Васко Петров) – страшен чешит, който си е направил офис навън, до любимата му гара… Няма как да сложиш такъв човек в класически черен костюм, нали? Няма как да му дадеш и сламена шапка обаче. Затова бях страшно щастлива, когато намерих едно много кокетно пепитено сако, с изваяни дървени копченца, включително по реверите. Съвършено до най-малкия детайл! Когато му го показах, още преди да го облече той каза: ето го моето! Актьорът, когато е наясно кой е, много добре усеща себе си в правилния костюм.
– цветовете – в каква среда ще бъде поставен този костюм и как ще кореспондира с нея? Трябва ли да се откроява или точно обратното – да се слива с нея? Във филмите на Антониони например героите доста често изглеждат като “естествена част от средата”. И това съвсем не е случайно. Важното е какво и как искаме да внушим. В моя случай например, в сцената с лятната гара годеницата на главния герой (Гергана Гълъбова) е облечена изцяло в цветовете на лятото, което я заобикаля; така тя се превръща в “част от пейзажа”, сякаш винаги е била там и винаги ще бъде там. 

– комфортът – това съвсем не е на последно място… дори и режисьорът да си мисли, че е намерил най-перфектният костюм, ако актьорът не се чувства перфектно в него, няма никакъв смисъл да го облича. Този дискомфорт ще проличи, абсолютно неизбежно е.
– подготовката и детайлите – абсолютно златно правило е костюмът да е внимателно избран, при това навреме. Една “смяна в последния момент” може изключително да стресира актьора, особено ако е човек, който си разбира от работата. Детайлите също не са за пренебрегване – понякога един колан, една кърпичка или дори едни чорапи могат да внесат толкова характер, че направо е трудно да си го представи човек. Изумително е как всяко парченце от пъзела влияе на цялостната картина… необратимо.
– (без)компромисни решения – често самите актьори предлагат всъщност свои собствени дрехи, които много си обичат, с които се чувстват удобно, и за които вярват, че пасват чудесно… тук е много важно режисьорът да знае какво точно търси, с оглед на всичките внушения от по-горе, и как да пресява идеите, когато нещо просто не работи.  

Всъщност правилният костюм действително е заек, който може да изскочи от повече от една шапка: second hand, дрехи на актьора, дрехи на режисьора или на близък човек, гардероб под наем (ако се търси нещо по-специфично)… Затова най-важното е човек да има ясна посока и визия, която в триединството режисьор-художник костюми-актьор да намери най-добрия възможен израз.

 

IX. Репетиции, репетиции...

Репетициите с актьорите са най-магичното време преди да се стигне до клапата.

Те са онзи невероятен етап, в който всичко изглежда възможно, постижимо и интересно да се пробва.

А най-хубавото е, че този процес е абсолютно различен с всеки един човек.

Всеки актьор, в зависимост от опита си, потребностите и индивидуалния си подход към работата, има различна нужда от подготовка. Режисьорът пък трябва да знае на какво все пак държи. Къде са границите на допустимото и недопустимото за него самия. Където и обаче да се пресекат тези представи, има няколко точки, които е задължително да бъдат уточнени предварително:

1) Кой съм аз? – В чия кожа трябва да се превъплъти актьорът? Без твърде много „излишна биография“. Важни да се знаят са онези неща, които реално работят за образа.

2) Каква е задачата ми? – Задачата трябва да е действие, не внушение. Актьорът трябва да знае какво има за цел да направи. Ако не знае това, е много вероятно той да започне да играе, да имитира, да показва… Умението да различаваме едното от другото, естествено, се добива с времето. 

3) С какво съм облечен и защо? – Вече споменахме за важността на костюма. Това е „кожата“ на актьора и той трябва да се чувства естествено в нея. Да знае защо е важно всяко копче от ризата му, всеки пръстен на ръката, всеки молив във нея…

4) Изграждане на отношения – понякога повече репетиции помагат на актьорите да стигнат до чистата емоция по между си; друг път е добре да не се „износват“ нещата преди терена. Някои световни режисьори си позволяват да съберат главни актьори заедно за пръв път едва на терен. Възможностите в това поле на взаимодействия са са безкрайни.

5) Работа с текста (ако има такъв) – тук възможностите също са много; понякога думите са пирони, които сценаристът е заковал много, много старателно… Друг път са карфици. 🙂 Е, ако е второто, аз лично предпочитам актьорът да се чувства свободен да намести текста в устата си, а не да се намести сам по него… Ако нещо не звучи съвсем добре, то винаги може да се моделира, точно като пластелин, така че да пасне на човека. Буквализмът понякога убива импулса. Човек винаги трябва да преценява кое е важното и кое може да се попромени, в името на органичността на изживяването.

6) Специфичната подготовка – тя много зависи от характеристиките, заложени в сценария. Ако професията на човека е важна, то той трябва да се потопи в тази тема; ако историята в личния му живот е важна – той трябва да види/ съпреживее случки и емоции, които да накарат тази история да мине през него, а не да си я въобразява… Всяко нещо, което приближава актьорът до истинта, е малко ключе по пътя към нея на екрана. Е, без да се престараваме, разбира се. Има граници, които не бива да се преминават, или подробности, които понякога са излишни. Всичко отново е строго индивидуално в зависимост от ролята, човека отсреща и подхода между участниците в процеса.

Въобще каквото и да ви говоря, само се правя, че нещо знам. 🙂
Репетициите са пълна мистика.
Скачайте смело в нея и подберете най-готините хора преди това!

X. Без паника: Ден 1

Да правиш кино е прекрасно, смислено, зареждащо и… малко плашещо.

Никога няма да забравя първия голям кино сет, на който попаднах – 4-5 камиона около мен, супер много машинарии, железа, кабели и какво ли още не, и едни поне 40 души щъкащи навсякъде. Не хаотично обаче, а като добре организирана армия. Усмихнати и на 100% сериозни и фокусирани. По това време вече знаех, че искам да режисирам филми и се чудех как изобщо някой ден ще успея АЗ – с моите 30 кг с мокри дрехи и цялата ми разсеяност, която не отричам – да поведа напред една такава армия, сред която неотменно ще има и професионалисти, които знаят много повече от мен…

“Вели, какво става, давай вече да снимаме!”, каза ми един ден Влади, главният актьор във филма ми (Владимир Димитров, можете да прочетете повече за него по-горе), а мен направо ме хвана срам.:)) Ами, ще снимаме, Влади, ама трябва да си събера цялата смелост за тая работа, да закарам едни не 40, но 14 човека до Велико Търново, защото там ни беше първата локация, и някак си да го заснемем тоя ден. И за да не се срамувам повече, се наложи да действам. Да действаМЕ. Изключително важно е в процеса на подготовка всеки да си свърши работата, тя да е разпределена правилно между екипа и само така, когато дойде ден 1, “армията” може просто да си заснеме нещата с кеф. Не казвам, че при нас се получи на 100%. Разбира се, че не се – първи снимачен ден в живота! Всички грешки, които допуснах тогава обаче, бяха повече от всеки друг учебник, който някога съм чела… Казвам “допуснах”, защото съм абсолютно убедена, че ако нещо се е объркало, то е било заради моя неправилна преценка, а ако нещо се е получило – то е било въпреки нея.;)) Шегата настрана. Тежка е режисьорската ризница. (Повече за самите грешки  – в следващата статия.)

Един  от най-важните елементи преди да започне снимачният процес на един филм е така наречният ППМ – pre-production meeting, на който се уточняват всички последни детайли по организацията и творческите звена. Нашият се случи на едно прекрасно място, което ни приюти – Къщата на архитекта в Арбанаси. Няма да забравя никога приятните емоции от този момент, в който за пръв път се събрахме всички на едно място и във въздуха се усещаше радостта от това да сме екип.

Покрай това се сещам отново и за първия ми терен в живота. Тогава бях координатор продукция и бях изумена колко усмихнати и спокойни бяха хората на този ППМ. Накрая попитах режисьора “Добре де, не се ли притеснявате наистина? А той само ме погледна, усмихна се и каза: “Защо да се притесняваме? Всеки си е написал домашното и знае какво прави.”

Това и до ден днешен ми се струва най-добрата рецепта против предснимачна треска. Тя сигурно е неизбежна и може би никога не изчезва съвсем, защото ако нещо не те гъделичка в стомаха, по-добре не снимай филми… Но все пак добрият контрол на нещата започва с добрия контрол върху себе си, затова – домашното! И попътен вятър. 🙂 

XI. Топ 10 грешки на терен

Късият филм “Коловози на времето” имаше 7 снимачни дни, в 7 различни месеца и 4 различни сезона, всичките – на път. Страшно труден проект за първи филм, но именно заради това накрая имах чувството, че сме заснели 7 филма. 

Та по този повод, сигурно мога да направя и топ 30, но ще е дълго. 🙂 
Затова – подарявам ви топ 10 на грешките, които човек не бива да допуска на терен:

1) Да имаш страхотен екип и да не разпределиш ролите правилно. Ами – грехота е. Взимай под внимание опита на човека на конкретната позиция, а не само преценката ти за това или желанието му, колкото и значими да са те. 

2) Никакви закъснения. Спокойствието и чилът са много важни, но точността е по-важна. Всяка загубена минута може да коства в края на деня незаснети дубли, даже кадри, или – пази Боже – сцени. Мхм.

3) Слушай Младен. Младен е моят златен и неповторим, абсолютно незаменим оператор, който не знае, но има таен фен клуб от хора, които са работили с него толкова добре, че (цитирам) си дават бъбрека за него. Ако ти си нямаш Младен (кофти:) ), но пък имаш такъв опитен и готин човек в екипа, по-добре се вслушвай в това, което ти казва. Аз още след първия снимачен ден си записах това правило и като цяло – гледах да го спазвам до края.

4) Всяка липсваща ръка в екипа се усеща и това налага друга ръка да свърши работа, която не й е работа. При нас организацията беше много трудна заради разпокъсания снимачен график – понякога дори основни членове на екипа трябваше да бъдат замествани от други колеги, които се притичваха на помощ. И все някой някъде липсваше… Това затруднява процеса, бави нещата и така стигаме до точка 2. Не подценявай нуждата от никого, никога. Аз не съм, но видях отблизо какво става когато, по съвсем други причини, липсват точния брой ръце и умове на терен.

5) Работи с действителността такава, каквато е. Няма да забравя как на първия снимачен ден измъчих Марти да търси глухарчета из цялата великотърновска околия, само защото си бях измислила един супер важен момент – метафора, от който не исках да се лиша… А глухарчетата в Търновско, оказа се, прецъфтявали по-бързо от тия в София… И вместо да й кажа просто да вземе две рози тогава… даже не искам да довършвам това самопризнание. Фелини беше казал, че да режисираш, не значи да си създаваш действителност, а да работиш с действителността, която е около теб. А аз – глухарчета, та глухарчета…

6) Координация на 150% преди снимачния ден. Ако дори само един човек не познава терена и точния план за деня, you’re lost. Особено хората, които си водят звената. Иначе пак стигаме до точка 2. 🙂

7) Много точно измерване на всичко, което може да се измери – за колко време се мести екипа от локация до локация, ако има смяна на терен, за колко време се сменя  костюм, грим и тн, за колко време се одекорява дадена част от локацията… Всичко, абсолютно всичко, което може да се измери и пробва предварително, ТРЯБВА да се измери и пробва предварително. Иначе познайте до коя точка стигаме отново.

8) Ако снимаш екстериор в сезони, не ги изпускай. Каквито и да са оправданията ти, знам, че имаш, и аз имах. И затова снимах пролет през декември, лято през септември и зима през юни и през един февруари без сняг. Това слава богу не си личи във филма, но никога няма да си простя, че го причиних на екипа.

9) Прекалено амбициозната снимачна програма вреди сериозно на Вас и на другите около Вас. Това според мен трябва да го пише на всеки call sheet. Младен, като видя програмата ни за Ден 3, се засмя. И въпреки това – с изключение на 1-2 детайла – я засне. Но все пак – кому беше нужно, пита днешното ми Аз тогавашното ми Аз?

10) Колкото и да е трудно и да противоречи на всички вселенски закони, не оставяй важни неща за последния момент. Иначе рискуваш да правиш сандвичи, докато гладиш пердета и въртиш телефони. А дори не можеш да си представиш как се изкарват 13 часа снимки при 2 часа сън.

И последно – стой с широко отворени очи за грешките, които допускаш. И като те критикуват, не се сърди. Тия хора, които са ти повярвали, най-вероятно вярват, че можеш да се научиш. А това с грубите грешки привилегия, която имаш в първите филм-два, максимум три. Така че отваряй си очите за и сетивата за всичко, което бъркаш по пътя сега, за да ти е по-хубаво утре. На теб и на всеки човек, който твори с теб.

XII. Монтажът...

От професор Дюлгеров съм запомнила, че един филм се ражда три пъти: първият път – на белия лист, втория – докато снимаш, третия – когато го монтираш. И нищо чудно това накрая да е много различно от написаното в началото. По време на работата в „Коловози на времето“ дори установих, че всъщност тези разлики, освен неизбежни, са и показателни за силата на творческата енергия по време на работата.

Подобно на последната статия, тук може би е подходящо да направим един топ 5 на грешките/ съветите относно тази финална стъпка в направата на филма:

1) Монтирай с човек, който разбира от монтаж. Колкото и неща да си монтирал преди това, филмът е съвсем различно преживяване. И е хубаво да има някой, който е наясно точно с този вид монтаж.

2) Когато направиш един първи cut, сподели го – с екипа и други твои близки хора. Мненията и на колегите ти, и на приятелите ти, са особено важни на точно този етап. Първо – защото са честни, второ, защото тези хора със сигурност искат филмът да стане добре. Може да се окаже, че има много какво да промениш.

3) Не отлагай. Отдели си нужното време, седни и монтирай. Това го казвам и от моя опит, и от този на колеги. Вътрешното ти темпо и дисциплина е особено важно в този етап, когато никой „не те гони“…

4) Разделяй се смело с онова, което не работи за историята. Дори да е любим кадър, „ключов“ според някогашното ти Аз момент, или много готина метафора, която само ти си разбираш. Пак ще цитирам професора, който казва, че монтажът е дърварска работа. Режеш, режеш, докато не остане простото, ясното, важното.

5) Доверявай се на хората, които ти помагат. И все пак не забравяй, че това е твоята идея. Не твоят филм – той е на всеки, който се е потрудил да го има – но все пак: твоята идея. Важно е накрая, когато показваш резултата, да можеш да стоиш зад всяко решение, което е останало като финално на екрана. Да знаеш защо си го направил и да си убеден, че то е правилното. Понякога за това е нужно време – да преосмислиш нещо, да го оставиш да отлежи. Дай си това време и бъди сигурен, че точката накрая е точка, а не многоточие.

И не на последно място… забавлявай се, докато монтираш. Експериментирай. Смело! Остави филмът да живее под пръстите ти, докато сглобяваш от частите му едно цяло. Само така наистина той наистина ще се роди три пъти, за да бъде това, което трябва да бъде. Сигурна съм, че точно това откривателство по време на целия процес е онова, което превръща киното в изкуство, и че всичко друго е просто продукт на някой добре изпълнен снимачен план…

Творчеството, във всяка крачка от кино процеса, е цялата магията, заради която си струва да направиш един филм.